Внезапно изпълнен с енергия от идеята, Кевин грабна една от монетките, които държеше в стара тенекиена кутия на пода и я втъкна в цепката на винта. Той се размърда. Кевин продължи да върти, докато не го измъкна навън.
Момичето подскачаше нетърпеливо и му показваше с жестове да повдигне прозореца. Кевин погледна отново към вратата и натисна рамката. Прозорецът се повдигна безшумно. Кевин коленичи на леглото си, лице в лице с момичето.
— Здрасти — прошепна тя, ухилена до уши.
— З… здрасти — отвърна той.
— Искаш ли да излезеш да си поиграем?
Да играят? Вълнението му беше заменено от страх. В къщата цареше тишина.
— Не мога да изляза.
— Разбира се, че можеш. Просто трябва да се измъкнеш през прозореца. Лесно е.
— Не ми е позволено. Аз…
— Спокойно, майка ти няма да разбере. После ще се изкатериш обратно и пак ще завиеш болта. Пък и те всички спят, нали?
— Познаваш ли майка ми?
— Всички имат майки.
Значи не я познаваше. Просто искаше да каже, че всички майки не обичат децата им да се измъкват посред нощ навън. Все едно останалите майки бяха като неговата.
— Нали? — попита тя.
— Да.
Ами ако наистина излезеше? Какво щеше да му се случи? Майка никога не му беше забранявала изрично да излиза нощем през прозореца, поне не му го беше казвала точно с тези думи.
— Не знам. Не, наистина не мога.
— Разбира се, че можеш. Аз съм момиче, ти си момче. Момичетата и момчетата играят заедно. Не знаеш ли?
Не знаеше какво да каже. Досега никога не беше играл с момиче.
— Просто скачай долу.
— Ти… сигурна ли си, че е безопасно?
Тя му протегна ръка.
— Хвани се, ще ти помогна.
Той не беше сигурен какво го подтикна да го направи; ръката му като че ли от само себе си се протегна към нейната. Пръстите му докоснаха нейните и те се оказаха топли. Досега никога не беше докосвал момичешка ръка. Странното усещане го изпълни с топло чувство, каквото не беше изпитвал досега. Пеперудки.
Десет секунди по-късно Кевин стоеше под прозореца и трепереше под ярката лунна светлина, застанал до момиче с приблизително неговия ръст.
— Ела с мен — каза момичето. Тя тръгна към оградата, повдигна една разхлабена дъска, промъкна се през процепа и му махна да я последва. Той хвърли един неспокоен поглед към прозореца и я последва.
После застана от другата страна на оградата, треперейки — но не толкова от страх, колкото от вълнение.
— Казвам се Саманта, но можеш да ме наричаш Сам. А ти?
— Кевин.
Тя протегна ръка.
— Радвам се да се запознаем, Кевин.
Той пое ръката й и я разтърси. Но тя не го пусна. Вместо това го поведе по-далеч от къщата.
— Преместихме се тук преди около месец от Сан Франциско. Не знаех, че в тази къща живеят деца, но преди седмица чух нашите да разговарят. Родителите ти са доста потайни, а?
— Като че ли да.
— Нашите ми дават да се разхождам до парка в края на улицата, където се събират много деца. Там има осветление. Искаш ли да отидем?
— Сега ли?
— Ами да, защо не? Няма нищо страшно. Баща ми е полицай — ако не беше безопасно, той щеше да знае, повярвай ми.
— Не. Аз… Не мога. Наистина нямам желание.
Тя сви рамене.
— Както искаш. Онази нощ се бях запътила натам, когато погледнах през оградата ви и те видях. Май те шпионирах. Имаш ли нещо против?
— Не.
— Добре, защото мисля, че си сладък.
Кевин не знаеше какво да отговори.
— Смяташ ли, че съм красива? — Тя отстъпи встрани от него и се завъртя като балерина. Беше облечена в розова рокля и косата й беше вързана с розова панделка.
— Да, мисля, че си красива — отвърна той.
Тя спря да се върти и го погледна за миг, след което се изкиска.
— Вече мога да ти кажа, че ще бъдем страхотни приятели. Искаш ли?
— Да.
Тя пристъпи към него, хвана го за ръката и се затича, дърпайки го след себе си. Кевин се засмя. Наистина я харесваше. И то много. Повече от всеки друг, който си спомняше да е харесвал някога.
— Къде отиваме?
— Не се притеснявай, никой няма да разбере. Никой няма да ни види дори. Обещавам.