— Той кърви от ухото, защото ти удари мен по ухото — каза Сам. — А сега и кракът му кърви, нали? — Тя се обърна едновременно с него към Кевин. Той се изправи на крака, олюлявайки се, преливащ от съчувствие. Обувката и крачолът на десния му крак бяха пропити с кръв. Не усещаше болка, защото в съзнанието му това не се беше случило с него. Личностите им бяха напълно разделени. Ами Слейтър? Тя погледна към неговото бедро — едно червено петно се беше появило и на неговите бежови панталони. Слейтър беше застрелял Сам, но раната се беше появила и при него, и при Кевин. Погледът й се насочи към ухото на Слейтър. След това към обувката му. И там имаше кръв.
— Съжалявам, Сам — каза Кевин. — Вината не е твоя. Съжалявам, че те въвлякох в това. Аз… не трябваше да ти се обаждам.
— Обади й се, защото аз ти наредих да й се обадиш, идиот такъв! — каза Слейтър. — А сега ще я убиеш, защото аз ти казвам да я убиеш. Не се опитвай да ми пробуташ нереалните светове на мама, Кевин. Кълна се, че ако не играеш честно, ще ви избия всичките.
Докато наблюдаваше задълбочаващите се бръчки по лицето на Кевин, Сам осъзна каква е истината. Това беше признанието, което Кевин трябваше да направи. Цялата игра всъщност беше измислена от Кевин в отчаян опит да изкара злата си същност от скривалището й. Опитваше се да изкара онзи Слейтър, който се криеше в него. Беше потърсил нея, неговата Саманта, доброто в него. Беше показал доброто и злото в себе си пред света в отчаян опит да се отърве от Слейтър. Слейтър мислеше, че печели, но накрая победител щеше да излезе Кевин.
Ако оцелееше. Вече се беше прострелял два пъти, веднъж в крака и веднъж в бедрото.
— Имам една теория — каза Саманта с треперещ глас.
— Старият трик на Коломбо — каза Слейтър. — Да баламосаме лошия тип с номера с теориите. Давай! Времето тече.
Сам се прокашля и рече:
— Теорията ми е, че аз всъщност не съм истинска.
Слейтър не сваляше поглед от нея.
— Аз съм приятелката от детинство, която Кевин си е измислил, защото точно това е можел да прави като дете. — Тя го погледна в очите. — Ти създаваш разни неща, Кевин. Само че аз не съм създадена — а съм част от теб. Аз съм твоята добра половина.
— Продължавай! — каза Слейтър.
— Слейтър също не е истински. Той е друга личност и се опитва да те измами да убиеш мен или майка си. Ако избереш мен, значи ще убиеш доброто в себе си, може би дори самия себе си. Но ако избереш Белинда, ти ще убиеш друго живо човешко същество.
— Това е лъжа, лъжлива, болна… — Тирадата на Слейтър секна изведнъж. Очите му се изцъклиха от почервенялото лице. — Това е най-глупавото нещо, което някога съм чувал!
— Това е невъзможно — каза Кевин объркано. — Не може да бъде. Сам! Разбира се, че си истинска! Ти си най-истинското нещо, което съм познавал някога!
— Аз съм истинска, Кевин. Истинска съм и отчаяно те обичам! Но съм част от теб. — Когато се чу да го изрича, усети колко глупаво е прозвучало. Как можеше да не е истинска? Тя чувстваше и виждаше, и дори можеше да помирише нещата! Но някъде дълбоко в себе си усещаше, че това е истина.
— Погледни крака си. Ти кървиш, защото аз бях простреляна — каза тя. — Аз съм теб. Но същевременно съм и Слейтър. Трябва да ми повярваш. Взел си доброто и злото в себе си и си ги превърнал в измислени хора. В личности. Това не е чак толкова странно, Кевин. Ти разиграваш борбата между доброто и злото, в която участва всяко човешко същество. Слейтър и аз сме просто играчи в твоето съзнание. Но никой от нас не би могъл да направи нищо, ако ти не ни дадеш властта да го сторим. Той не може да дръпне спусъка, освен ако ти не го направиш. Ти…
— Млъквай! Затваряй си устата, лъжлив боклук такъв! — Слейтър изтича към другия край на стаята и тикна пистолета в ръката на Кевин. После посочи Саманта. — Имаш петдесет секунди, Кевин. Петдесет, цък, цък, цък. — Той вдигна другия пистолет и притисна дулото му към слепоочието на Белинда. — Или ще застреляш Сам, или аз ще гръмна мама.
— Не мога да я застрелям! — извика Кевин.
— Значи мама ще умре. Разбира се, че можеш! Дръпни спусъка или се заклевам, че ще се погрижа за мама, а след това ще ти видя и на теб сметката, защото хич те няма в игрите, чуваш ли ме? Четирийсет секунди, Кевин. Четирийсет, цък, цък, цък.
Лицето на Слейтър проблясваше под мъждивата светлина. Кевин стисна пистолета. Лицето му се сбърчи; очите му се напълниха със сълзи.