— Кевин?
Щом чу гласа на Дженифър, светът му като че ли се срина. Не беше сигурен какво се бе случило, но ако не бъркаше, беше взривил автобус и библиотека и беше отвлякъл леля си. Имаше нужда от помощ. Мили боже, имаше нужда от помощ!
— Добре ли си, Кевин? — Гласът на Дженифър се пречупи.
Той наведе глава и заплака. Не можеше да спре. Мили боже, какво направих?
Върху рамото му се отпусна ръка. Той усети аромата на парфюма й, когато тя го притегли към себе си.
— Всичко е наред, Кевин. Вече всичко е наред. Няма да им позволя да те наранят, обещавам.
След думите й той избухна в ридания. Заслужаваше да получи наказание. Или това беше гласът на Слейтър?
Послушай доктор Франсис, беше казала Саманта. Така и щеше да направи. Щеше да послуша доктор Франсис и щеше да позволи на Дженифър да го прегърне. Само това му беше останало. Истината и любовта.
30.
Една седмица по-късно
Дженифър погледна през стъклената врата към Кевин, който стоеше до цветната леха в градината на професора, докосваше и миришеше розите така, сякаш току-що ги беше открил. До него стоеше доктор Джон Франсис, който се оглеждаше безцелно. Кевин беше прекарал последните седем дни в затвора, очаквайки изслушването за пускане под гаранция, което бе приключило няколко часа по-рано. Убеждаването на съдията, че Кевин не е заплаха за обществото, беше лесна работа; по-трудно беше да убедят нея. Но Чък Хетърс, добър приятел на Дженифър и адвокат на Кевин, беше успял да го постигне.
Първия ден пресата беше разкъсала Кевин на парчета, но през следващите седмици се разчуха подробности от детството му и тонът им се промени — Дженифър се беше погрижила за това. Тя даде пресконференция и разкри миналото му с всички ужасни подробности. Кевин просто беше изиграл различни роли, както би могло да ги изиграе само дете, подлагано на жесток тормоз. Ако имаше дори един убит или ранен човек, обществото сигурно щеше да продължи да крещи за отмъщение, докато не се появи поредното разтърсващо събитие, което да отвлече вниманието им. Но в случая на Кевин съжалението надделя над няколкото разрушени сгради. Дженифър твърдо заяви, че личността на Слейтър никога не би взривила някой автобус, докато пътниците му не бъдат евакуирани. Самата тя не беше сигурна, че го вярва, но голяма част от обществото го прие и това отклони вълната от ярост. Кевин продължаваше да бъде хулен, разбира се, но вече не беше новина от първа страница.
Луд ли беше той? Не, но тя все още не можеше да го разкрие. Съдът щеше да го разпъне на кръст и обявяването му за невменяем бе единствената му защита. Той до голяма степен не бе нормален, но като че ли бе излязъл от мазето напълно осъзнат, може би за пръв път в живота си. Пациентите, които страдаха от дисоциативно разстройство на личността, обикновено се нуждаеха от продължителна терапия, за да се освободят от алтернативните личности.
А в този случай дори поставянето на диагнозата щеше да отнеме повече време. Всички приемаха, че странното поведение на Кевин не отговаряше на никое класическо разстройство. Дисоциативно разстройство на личността, да, но досега не бяха отбелязвани случаи на три личности, които разговарят помежду си, на което тя беше станала свидетел. Посттравматично стресово разстройство, може би. Някаква странна смесица от шизофрения и дисоциативно стресово разстройство. Научната общност определено щеше да поспори доста върху това.
Добрите новини бяха, че Кевин не можеше да бъде по-добре. Щеше да се нуждае от допълнителна помощ, но Дженифър никога не беше виждала толкова бърза промяна.
— Любопитен съм — каза доктор Франсис. — Успя ли да разкриеш участието на Саманта във всичко това?
Саманта? Той говореше за нея като за реална личност. Дженифър го погледна и улови смеха в очите му.
— Имаш предвид как Кевин е успявал да изиграе ролята й, нали?
— Да. На обществени места.
— Прав беше — щяхме да го разкрием след още някой и друг ден. Имаше само три места, където Саманта се е появявала на обществени места. В хотел „Хауърд Джонсън“, хотела в Палос Вердес, където прекараха нощта и когато опразниха автобуса. Говорих с рецепционистката в „Хауърд Джонсън“, където бе отседнала тя. Жената наистина си спомни Сам, но човека, който ми описа, беше мъж с кестенява коса и сини очи. Сам.
— Кевин — каза професорът.
— Да. Той отишъл там и се регистрирал като Сам, мислейки се всъщност за нея. Ако се беше регистрирал като Саманта, вместо Сам, рецепционистката щеше да го погледне учудено. Но за нея той беше Сам.