— Отговори ми, смотаняк! — рече Слейтър.
— Да.
— Да какво?
— Да, разбирам те.
— Да, разбираш какво?
— Че трябва да слушам внимателно — отвърна Кевин.
— Добре. От сега нататък ще ми отговаряш винаги, когато ти задавам въпрос и ще говориш, само когато ти разреша. Разбра ли ме?
— Да.
— Хубаво. Нашата игра има само три правила. Запомни ги добре. Първо, няма да казваш нищо на ченгетата за моите гатанки или за телефонните обаждания, докато не мине известно време. След това можеш да им кажеш каквото поискаш. Това е лично — няма нужда целият град да се тревожи заради някаква си малка бомба, която може да избухне. Ясно ли е?
— Да.
— Второ, правиш точно каквото ти кажа или ще те накарам да си платиш. Ясен ли съм?
— Защо правиш…
— Отговаряй!
— Да!
— Трето, гатанките ще продължат, докато не си признаеш. Щом го направиш, ще се махна. Това е. Първо, второ, трето. Набий си го в дебелата глава и всичко ще бъде наред. Разбра ли ме?
— Моля те, поне ми кажи какво трябва да призная и ще го направя. Защо трябва да използваш гатанки? Не мога ли да призная, без да се налага да ги разгадавам?
Слейтър не отговори веднага.
— Отговорът на гатанките и признанието са едно и също. Това е първата и последната подсказка. Следващия път, когато се опиташ да измъкнеш нещо от мен, ще дойда там и ще ти отрежа едното ухо или нещо също тъй интересно. Какво ти става, Кевин? Ти си блестящ семинарист. Ти си умен малък философ. Нима тези малки гатанки те плашат?
Гатанките и признанието са едно и също. Значи може би не беше момчето.
— Не е честно…
— Разреших ли ти да говориш?
— Зададе ми въпрос.
— Който изисква отговор, а не лекция. За което ще си платиш. Реших да извърша убийство, за да ти помогна да разбереш по-добре.
Кевин се втрещи.
— Ти… току-що реши…
— Може би две убийства.
— Не, извинявай. Няма да говоря повече.
— Така е по-добре. И нека сме наясно, ти най-малко можеш да говориш за това какво е честно и какво — не. Може да си успял да заблудиш онзи стар глупак от семинарията, може всички старици в църквата да те смятат за мил младеж, но аз те познавам, момче. Знам как работи мозъкът ти и знам на какво си способен. И знаеш ли какво? Смятам да пусна змията от клетката й. Когато приключим с всичко, светът ще е научил цялата грозна истина, момче. Отвори чекмеджето пред теб.
Чекмеджето? Кевин се изправи и погледна чекмеджето под плота.
— Това чекмедже?
— Отвори го и извади мобилния телефон.
Кевин дръпна чекмеджето. Вътре лежеше малък сребрист телефон. Той го взе.
— Отсега нататък винаги ще носиш този телефон със себе си. Сложил съм го на вибрация — няма нужда да будим съседите всеки път, когато се обаждам. За съжаление няма да мога да ти звъня на домашния телефон, след като ченгетата му сложат подслушвателно устройство. Ясен ли съм?
— Да.
Вече не се съмняваше, че Слейтър е бил в къщата му. Какво още знаеше?
— Преди да продължим, трябва да се погрижим за още едно нещо. Имам добри новини за теб, Кевин. — Гласът на Слейтър натежа и дишането му се учести. — Няма да си сам в тази история. Възнамерявам да въвлека още някого. Името й е Саманта. — Пауза. — Нали си спомняш Саманта? Би трябвало; тя ти се обади наскоро.
— Да.
— Харесваш я, нали, Кевин?
— Тя ми е приятелка.
— А ти нямаш много приятели.
— Не.
— Приеми Саманта като моя застраховка. Ако ме издъниш, тя умира.
— Не можеш да направиш това!
— Млъкни! Млъкни, лъжливо копеле такова! Слушай ме внимателно. В живота ти е бил приятел, но смъртта разваля всичко. Това е обещаната малка бонус гатанка. Имаш точно трийсет минути да я разгадаеш, иначе най-добрият ти приятел ще хвръкне във въздуха.
— Какъв приятел? Мислех, че става въпрос за мен! Как въобще ще разбереш, ако успея да отгатна гатанката?
— Обади се на Саманта. Помоли я за помощ. Когато двамата съберете тъпите си глави заедно, ще успеете да я разгадаете.
— Дори не съм сигурен, че ще успея да се свържа със Саманта. Откъде ще разбереш какво ще й кажа?
От слушалката се разнесе плътният кикот на Слейтър.