Мисията на живота й беше болезнено проста. Тя нямаше да се спре пред нищо, за да изтрие Гатанката от лицето на земята.
Ако Франк знаеше до каква степен е обсебена от тази мисъл, отдавна да я е изтеглил от случая. Оцеляването й зависеше от способността й да остане спокойна и благоразумна.
— Сър, умолявам ви. Трябва да ми позволите да водя разследването. Той все още не е убил. Смелостта му се завръща, но ако му позволим да си мисли, че може да изиграе ФБР, тя ще се превърне в наглост. Изтеглянето ми от случая ще изпрати погрешните сигнали.
Тази мисъл й беше хрумнала в момента. По изражението на Франк тя осъзна, че не се беше замислял за това.
Продължи да го притиска.
— Имах три месеца да скърбя, Франк. Последния път, когато се вгледах в себе си, всичко беше ясно. Трябва да ме изпратиш там, дължиш го на обществото. Никой няма по-добри шансове да го спре, преди да убие отново.
Франк я погледна мълчаливо.
— Знаеш, че съм права.
— Много си упорита, не мога да го отрека. Кажи ми, че не преследваш някаква лична вендета.
— Просто искам да го извадя от обръщение. Ако наричаш това личен мотив, така да бъде.
— Нямах това предвид.
— Смяташ, че ще компрометирам Бюрото, като натисна спусъка? — попита хапливо тя. — Или ще укрия информация от другите агенции, за да се възползвам лично от нея? Такова ли е мнението ти за мен?
— Никой от нас не е застрахован от силни емоционални изблици. Ако моят брат беше убит, не съм сигурен дали нямаше да хвърля значката си и да се впусна в незаконно преследване.
Дженифър не знаеше как да отговори на това. Самата тя беше обмисляла десетки пъти подобна стъпка. Нищо нямаше да й донесе по-голямо удовлетворение от това да натисне спусъка в подходящия момент.
— Аз не съм като теб — рече най-накрая тя, но не беше съвсем сигурна в думите си.
Той кимна.
— Знаеш ли, напоследък рядко се срещат такива близки отношения, каквито имахте ти и брат ти. Винаги съм те уважавал за това.
— Благодаря. Рой беше невероятен човек. Никой няма да го замести в сърцето ми.
— Сигурен съм в това. Добре, Дженифър. Печелиш. Ще се наложи да работиш с десетина агенции. Не казвам, че трябва по цял ден да си гукаш с тях, но поне прояви уважение и ги дръж в течение.
Дженифър се изправи.
— Разбира се.
— Първо ще трябва да се срещнеш с детектив Пол Милтън. Той не си поплюва с пистолета, ако ме разбираш. Бъди мила с него.
— Не съм си и помисляла нещо друго.
5.
Кевин прескочи наведнъж първите четири стъпала. Спъна се в последното и се строполи на междинната площадка.
— Стига де! — Той изпъшка и се изправи. Листчето с телефонния номер на Саманта се намираше на бюрото му — боже, дано все още беше там. Влетя в стаята. Най-добрият му приятел. Къде беше проклетият номер!
Успокой се, Кевин. Вземи се в ръце. Това е игра на гатанки, не е състезание. Всъщност не, състезание е. Състезание на гатанки.
Той си пое дълбоко дъх и притисна длани към лицето си. Не мога да се обадя на ченгетата. Слейтър ще ме чуе. Напълнил е къщата с подслушвателни устройства. Добре. Той иска да се обадя на Саманта. Иска да въвлече и нея в това. Саманта ми е нужна. Минали са само две минути. Остават двайсет и осем. Достатъчно време. Първо намери номера на Сам. Мисли. Записа го на един бял лист хартия. Миналата седмица го използва, за да й се обадиш и след това го прибра на сигурно място, защото е много важен за теб.
Под телефона.
Той повдигна стационарния телефон и видя бялото листче. Слава богу! Грабна слушалката и набра номера с трепереща ръка. Телефонът иззвъня. После още веднъж.
— Моля те, вдигни…
— Ало?
— Ало, Сам?
— Кой се обажда?
— Аз съм.
— Кевин? Какво има? Звучиш ми…
— Имам проблем, Сам. О, господи, имам голям проблем! Чу ли за бомбата, която днес избухна тук?
— Бомба ли? Шегуваш се, нали? Не, не съм чула за бомбата; тази седмица съм в отпуска, разопаковам си багажа в новата къща. Какво се е случило?
— Някакъв тип, който се нарече Слейтър, ми взриви колата.
Мълчание.
— Сам? — Гласът на Кевин потрепна. Изведнъж усети, че е готов да заплаче. Погледът му се замъгли. — Сам, моля те, имам нужда от помощта ти.