Толкова голяма промяна за толкова малко време. Ако Бог пожелае, миналото ще си остане погребано.
Изкара своя форд мъркюри-сейбъл от паркинга и се вля в неспирния трафик по булевард Лонг Бийч. Злото. Проблемът със злото… Безкраен, също като трафика.
От друга страна състраданието и любовта не бяха побягнали от страх, нали? Едва ли си беше представял, че ще бъде благодарен за толкова много неща. Като начало за състраданието. За добро училище с отлични учители. За собствения си дом. Може и да нямаше стотици приятели, на които да се обажда винаги когато му хрумнеше, но все пак имаше няколко. Поне един със сигурност. Доктор Джон Франсис го харесваше.
Той изхъмка. Добре де, имаше какво още да се желае що се отнася до социалните контакти. Но пък Саманта му се беше обадила. През последните две седмици бяха говорили два пъти. А Сам не беше някаква си мърла. Ето това беше истински приятел. Може би дори нещо повече…
Мобилният му телефон, който беше оставил в поставката за чаша, иззвъня. Беше си го купил преди една седмица и го беше използвал само веднъж — обади се на стационарния си телефон, за да провери дали работи. Проработи едва след като активира гласовата си поща, за което се наложи да позвъни в магазина, откъдето го беше купил.
Телефонът отново иззвъня и той го взе. Апаратчето беше достатъчно малко, за да го глътне човек, ако умира от глад. Кевин натисна червения бутон и веднага разбра, че е сгрешил. Не обръщайте внимание на надписа „изпрати“ над зеления бутон, му беше казал продавачът. Зеленото е включи, червеното е спри.
Кевин притисна телефона до ухото си, не чу нищо и го хвърли на пасажерската седалка, чувствайки се като пълен глупак. Сигурно се обаждаше продавачът, за да провери дали е доволен от новия си телефон. Но пък защо ли ще си прави труда да проверява нещо, което струва деветнайсет долара?
Телефонът изчурулика отново. Зад колата му се разнесе пронизителен звук на клаксон. Един син мерцедес се блъсна леко в бронята му. Кевин натисна педала за газта и вдигна телефона. Стоповете на всички коли в трите платна на булеварда светнаха в червено. Той намали — мерцедесът ще трябва да се поуспокои малко. Натисна зеления бутон.
— Ало?
— Здравей, Кевин.
Мъжки глас. Нисък и задъхан. Наблягащ на всяка сричка.
— Ало?
— Как я караш, стари ми приятелю? Доста добре, както дочувам. Колко мило.
Светът около Кевин се завъртя. Той натисна почти несъзнателно спирачките и спря колата зад морето от светещи стопове. Вниманието му се съсредоточи върху гласа в телефона.
— Аз… Извинете, но не мисля…
— Няма значение дали ме познаваш. — Пауза. — Аз те познавам. Всъщност ако наистина смяташ, че си създаден за тези попски глупости, значи мога да заявя, че те познавам по-добре от самия теб.
— Не знам за кого се мислите, но нямам представа за какво говорите…
— Стига глупости! — излая гласът в ухото му. Мъжът си пое дълбоко дъх и продължи да говори, вече по-спокойно. — Извинявай, нямах намерение да ти крещя, но ти изобщо не ме слушаш. Време е да сложиш край на преструвките, Кевин. Смяташ, че си успял да заблудиш целия свят, но мен не можеш да ме излъжеш. Време е да разкриеш тайната си. И аз ще ти помогна да го направиш.
Кевин не беше сигурен, че разбира какво му се говори. Това наистина ли се случваше? Сигурно някой си правеше шега с него. Питър? Дали Питър от „Въведение в психологията“ го познаваше достатъчно добре, за да му погоди такъв номер?
— Кой… Кой се обажда?
— Ти харесваш игричките, нали, Кевин?
Питър в никакъв случай не би могъл да прозвучи толкова снизходително.
— Добре — рече Кевин. — Стига толкова. Не знам какво…
— Стига ли? Стига? Не, не мисля така. Играта едва сега започва. Само че тя няма да е като игричките, които ти обичаш да си играеш, Кевин. Тази ще бъде истинска. Може ли истинският Кевин Парсън да се изправи, моля? Мислех си направо да те убия, но реших, че така ще е много по-забавно. — Мъжът замълча, издавайки сподавен звук, който прозвуча като хленч. — Това… това ще те унищожи.
Кевин гледаше смаяно напред.
— Можеш да ме наричаш Ричард Слейтър. Говори ли ти нещо това? Всъщност предпочитам само Слейтър. И това е играта, която Слейтър иска да играе. Давам ти точно три минути да се обадиш в пресата и да признаеш греха си или ще взривя този глупав сейбъл, който наричаш „кола“.