„ Полиция! Отворете!“. Страхът накара мисълта ми да тече по-бързо; хвърлих одеалото върху рамката на леглото, а шибания ключ не се виждаше никъде. Навлякох нервно халата и пъхнах лявата си ръка дълбоко в джоба.
— Агент Мълдър Фокс, ФБР. Господин Смит Аддамз? …Що за първо име? — промърмори агента, като ме изгледа от глава до пети.
— С какво мога да ви бъда полезен, агент Фокс? Направих се на учуден. Явно не го направих много добре, защото той поиска да влезе. И без да каже нищо, най-нахално се намъкна чак в спалнята.
Случило се е нещо лошо — каза агентът и направи пауза, сякаш за да види моята реакция. Разочаровах го. Чудех се кой ли е този път — … с портиера … ъ-ъ-ъ, господин Хаусфарер
— Хаусфюрер… — поправих го несъзнателно аз. Опитах се да пооправя косата си с една ръка и за малко не измъкнах и другата от джоба — Но какво общо имам аз?
— Добре… Няма да издам следствена тайна, ако ви кажа, че е бил убит — не реагирах както очакваше и мъжът тихо добави, накланяйки глава към мен:
Разбирате ли,… не можем да го съберем целия на едно място… — погледнах го ужасен и този път ужасът ми бе неподправен — не вярвах, че може да се стигне чак дотам!
— Какво му се е случило?
— Точно това се опитвам да разбера — той или беше много тъп (нещо съвсем нетипично за Бюрото), или трябваше много да внимавам — Явно отношенията ви с жертвата не са били много приятелски…
— Хаусфюрер едва ли има много приятели –контрирах аз. Агентът спря да пише и ме погледна странно.
— Значи го познавахте добре?…
— Слушайте, агент… Фокс, току що разбрах за смъртта на човека, който вече три години ми носи…, носеше вестника всяка сутрин. Мисля, че ще е най добре, ако си тръгнете, а ако искате да разговаряме по-обстойно — изпратете ми призовка, или пък елате през седмицата,… след 18:30.
— Сигурно ще се наложи — отвърна мъжът, прибра електронния си бележник (и аз трябва да си купя една такава джаджа и да се отърва от купищата бележки,…които непрекъснато забравям), плъзна търсещ поглед наоколо и се отправи към вратата. Там спря и се обърна:
— Силно се надявах да ми дадете някаква следа. Вие сте най-надеждния човек във входа…- чувствах, че мозъкът ми е блокирал напълно, не можех да мисля, сякаш смазан от тежестта на случващото се… и от връзката си с него… Нетърпелив да го изгоня от дома си, аз казах първото, което ми дойде на ум:
— При други обстоятелства бих ви посъветвал да проверите портиера, но в случая това е неуместно…
Събудих се. Но не бях сигурен, че съм буден. Всичко в стаята изглеждаше като в мъгла — някак неясно, бледо… плуваше. Сякаш гледах спалнята си през обърнат наопаки бинокъл. Пропорциите бяха разтеглени до безкрайност: прозорецът сякаш обхващаше цялата стена, многобройните бележки правеха дъската за съобщения да изглежда като гръб на гигантска праисторическа костенурка, полилеят се клатеше като часовник на хипнотизатор, във въздуха се носеше особена миризма на нещо съвсем близко, станиолено, но непознато.
Опитах се да повдигна глава и да се огледам. Но нямах сили. Усетих неприятен вкус в устата си. Обърнах се надясно и въздъхнах с облекчение — ръката ми все още беше прикована за леглото с трите чифта белезници. Този път бях УСПЯЛ!… Не можеше да има бележка… Бях победил! С немалки усилия повдигнах глава. Погледът ми бе разфокусиран, но преди главата ми да падне безпомощно назад, видях върху леко присвитите си в коленете крака парче хартия. Бележката.
Нямаше нужда да я чета. Знаех какво пише. Беше същото като вчера, и онзи ден, и деня преди това… Нямаше значение, че първия и втория ден беше на пода, третия — на масата, а четвъртия — скрита под изцапания с кръв панталон. Присъдата бе същата!
Студ бе сграбчил тялото ми. Въобще не усещах краката си. Чувствах се така, сякаш цял айсберг тежи върху гърдите ми. Учудих се какво става с мен. Опитах се да помръдна свободната си ръка. Болката бе ужасна! С неистови усилия успях да се освободя от тежестта на одеалото. Разбрах от къде идва непознатия мирис във въздуха: вътрешната страна на ръката ми, между китката и лакътя, бе изгризана почти до кокал, а одеалото и чаршафите под мен бяха подгизнали от кръвта ми. Сигурно имаше и по пода. Започнах да плюя и се задавих. Повечето от петте литра кръв в тялото ми бе изтекла… Затова ми беше толкова студено. Все пак не бях успял. Умирах… Присъдата бе изпълнена. Захилих се неистово при мисълта за бележката: двете думи, които ме осъждаха на смърт. Смехът премина в суха кашлица — нямах сили дори да се смея…
И въпреки всичко… УБИХ ПАК!
22.12.98 г.