Антон Павлович Чехов
Три години
Глава 1
Беше още светло, но тук-там в къщите вече светеха лампи и в края на улицата, иззад казармите, започна да се издига бледа луна. Лаптев седеше на пейката и чакаше да свърши вечернята в църквата „Св. Петър и Павел“. Той се надяваше, че Юлия Сергеевна ще мине край него на връщане от вечернята, и тогава той ще я заговори и може би ще прекара с нея цялата вечер.
Седеше вече час и половина и въображението му рисуваше московския апартамент, московските приятели, лакея Петър, бюрото; с почуда гледаше тъмните неподвижни дървета и му се струваше странно, че не живее на вилата в Соколники, а в провинциално градче, в къща, край която сутрин и вечер минава голямо стадо, вдига страшни облаци прах и свирят на рог. Спомняше си дългите московски разговори, в които не толкова отдавна участваше и той — разговори за това, че без любов може да се живее, че страстната любов е психоза, че в края на краищата няма никаква любов, а има само физическо привличане на половете, и други подобни; спомняше си и мислеше с тъга, че ако сега го попитаха какво е любов, нямаше да може да отговори.
Вечернята свърши, появиха се хора. Лаптев се взираше с напрежение в тъмните фигури. Архиереят вече замина в каретата си, престанаха да звънят и на камбанарията една след друга угаснаха червените и зелените светлини — илюминация по случай храмовия празник, — а хората все се точеха, разговаряйки, спираха под прозорците. Ето най-после Лаптев чу познат глас, сърцето му заби силно и се изпълни с отчаяние, защото Юлия Сергеевна не беше сама, а с някакви две дами.
— Това е ужасно, ужасно! — ревниво шепнеше той. — Това е ужасно!
На ъгъла, при завоя в пресечката, тя се спря, за да се сбогува с дамите, и в това време видя Лаптев.
— Запътил съм се към вас — каза той, — да поговоря с баща ви. Вкъщи ли е?
— Вероятно — отговори тя. — Още му е рано за клуба.
Уличката беше цялата в градини и край оградата растяха липи, които сега, на луната, хвърляха широка сянка, оградите и вратите от едната страна бяха потънали в мрак; от там се чуваха женски шепот и приглушен смях и някой тихо-тихо свиреше на балалайка. Миришеше на липа и сено. Шепотът на невидимите и този мирис възбуждаха Лаптев. Изведнъж страстно му се прииска да прегърне спътницата си, да обсипе с целувки лицето й, ръцете, раменете, да заридае, да падне в краката й, да й разкаже колко дълго я е очаквал. От нея се носеше лек, едва доловим аромат на тамян и това му напомняше за времето, когато той също вярваше в Бога, ходеше на вечерня и страстно мечтаеше за чиста, поетична любов. Възможното щастие, за което мечтаеше преди, сега му изглеждаше безвъзвратно загубено, защото тази девойка не го обичаше.
Тя заговори със съпричастие за здравето на сестра му Нина Фьодоровна. Преди два месеца я оперираха от рак и сега всички очакваха възобновяване на болестта.
— Бях при нея сутринта — каза Юлия Сергеевна — и ми се стори, че през последната седмица тя е не толкова отслабнала, колкото посърнала.
— Да, да — съгласи се Лаптев. — Рецидив няма, но забелязвам, че от ден на ден става все по-слаба и се топи пред очите ми. Не разбирам какво става с нея.
— Господи, а каква беше здрава, пълна, червенобуза! — проговори Юлия Сергеевна след едноминутно мълчание. — Тук всички я наричаха „синигерката“. Как волно се смееше! На празниците се обличаше като обикновена селянка и много й отиваше.
Докторът Сергей Борисович си беше вкъщи: пълен, червендалест, в дълъг до под коленете сюртук и както изглеждаше, късокрак, той кръстосваше кабинета си от ъгъл до ъгъл с ръце в джобовете и си тананикаше полугласно: „Ру-ру-ру-ру!“ Побелелите му бакенбарди бяха разрошени, главата — несресана, сякаш току-що беше станал от постелята. И кабинетът му с възглавници по диваните, с купчини стари хартии по ъглите и с болния мръсен пудел под масата оставяше същото впечатление за немара и запуснатост, каквото и той самият.
— М’сю Лаптев желае да те види — каза дъщеря му, като влизаше в кабинета.
— Ру-ру-ру-ру! — запя по-силно той, свърна към гостната, подаде ръка на Лаптев и попита: — С какво ще ме зарадвате?
В гостната беше тъмно. Лаптев, без да сяда и с шапка в ръце, започна да се извинява за безпокойството; попита какво да се направи, че сестра му да спи през нощта, и защо така страшно слабее, като се смущаваше от мисълта, че днес май вече беше задавал същите въпроси по време на сутрешната си визита.
— Какво ще кажете, дали да не поканим от Москва специалист по вътрешни болести? Как мислите?
Докторът въздъхна, повдигна рамене и направи неопределен жест с двете ръце. Очевидно се обиди. Беше прекомерно обидчив, мнителен лекар, на когото винаги му се струваше, че не му вярват, не го признават и не го уважават достатъчно, че хората го експлоатират, а приятелите се отнасят недоброжелателно към него. Все се глумеше над себе си и казваше, че глупаци като него са създадени да ги яздят.