— Ромео и Юлия — каза той, затвори книгата и се засмя. — Аз, Нина, съм Ромео. Можеш да ме поздравиш, днес направих предложение на Юлия Белавина.
Нина Фьодоровна помисли, че той се шегува, но после повярва и заплака. Тази новина не й хареса.
— Е, какво пък, поздравявам те — каза тя. — Но защо толкова внезапно?
— Не, не е внезапно. То започна от март, само че ти нищо не забелязваш… Влюбих се още през март, когато се запознах с нея ето тук, в твоята стая.
— А аз си мислех, че ще се ожениш за някоя нашенка, московчанка — каза след кратко мълчание Нина Фьодоровна. — Момичетата от нашия кръг ще са по-непридирчиви. Но най-главното, Альоша, е ти да си щастлив, това е най-важно. Моят Григорий Николаич не ме обичаше и не мога да скрия, ти виждаш как живеем. Разбира се, всяка жена може да те обикне за добротата и ума, но пък Юлечка е институтка и дворянка, на нея няма да са й достатъчни доброта и ум. Тя е млада, а ти самият, Альоша, вече не си млад и не си красив.
За да омекоти последните думи, тя го поглади по бузата и каза:
— Не си красив, но си ми чудесен.
Тя се развълнува така, че на бузите й дори изби лека руменина, и с увлечение разсъждаваше дали ще е прилично да благослови Альоша с иконата: нали е най-голямата сестра и му е наместо майка; и тя все се стараеше да убеди печалния си брат, че сватбата трябва да е, както се полага — тържествена и весела, да не приказват хората.
После той започна да ходи у Белавини като годеник, по три-четири пъти на ден, и вече нямаше време да отменя Саша и да чете исторически романи. Юлия го приемаше в двете си стаи, далеч от гостната и кабинета на баща й, и те много му харесваха. Стените им бяха тъмни, в ъгъла имаше домашен иконостас; миришеше на хубав парфюм и на зехтин от кандилото. Живееше в най-отдалечените стаи, леглото и тоалетката й бяха закрити с паравани, а вратичките на библиотечката бяха драпирани отвътре със зелени перденца; тя ходеше по килимите съвсем безшумно — от това той направи извод, че има затворен характер и че обича тихия, затворен, усамотен живот. У дома си беше все още в положението на непълнолетна, не разполагаше със собствени пари и понякога по време на разходка се сконфузваше, че няма нито копейка. Баща й й даваше за тоалети и книги по малко, не повече от сто рубли на година. Пък и самият доктор едва ли имаше пари въпреки добрата му практика. Всяка вечер той играеше карти в клуба и винаги губеше. Освен това купуваше къщи от дружеството за взаимен кредит с прехвърляне на дълга и ги даваше под наем; квартирантите му плащаха нередовно, но той твърдеше, че тези операции с къщите са много изгодни. Беше заложил дома, в който живееше с дъщеря си, с парите купи празно място и вече беше започнал да строи на него двуетажна къща, за да я заложи и нея.
Сега Лаптев живееше като в мъгла, все едно не беше той, а двойникът му, и вършеше много неща, които не би се решил да прави по-рано. Два-три пъти ходи с доктора в клуба, вечеря с него и сам му предложи пари за строежа; дори посети Панауров в другата му квартира. Веднъж Панауров го покани там на обяд и Лаптев се съгласи, без да помисли. Посрещна го дама на около тридесет и пет години, висока и суха, с леко прошарени коси и черни вежди, очевидно чужденка. По лицето й имаше бели петна от пудра, тя се усмихна сладникаво любезно и се ръкува поривисто, така че гривните на белите й ръце зазвъняха. На Лаптев му се стори, че му се усмихва така, защото искаше да скрие от другите и от самата себе си, че е нещастна. Той видя и две момиченца, на пет и на три години, които приличаха на Саша. За обяд поднесоха млечна супа, студено телешко с моркови и шоколад. Всичко беше сладникаво и безвкусно, но за сметка на това върху масата блестяха златни вилички, шишенца със соев сос и чили, прекалено натруфено съдче, златна пиперница.
Едва след като изяде млечната супа, Лаптев съобрази колко нетактично бе постъпил, като бе дошъл на обяд тук. Дамата беше смутена, през цялото време се усмихваше, като показваше зъбите си. Панауров обясняваше научно какво е влюбването и от какво произлиза.
— Имаме си работа с едно от явленията на електричеството — говореше той на френски, като се обръщаше към дамата. — В кожата на всеки човек са заложени микроскопични жлезички, в които има токове. Ако се срещате с особа, чиито токове са паралелни с вашите, ето ви и любов.
Когато Лаптев се върна вкъщи и сестра му го попита къде е бил, му стана неловко и не отвърна нищо.
През цялото време преди сватбата усещаше фалша на положението. Любовта му с всеки ден ставаше все по-силна и Юлия му изглеждаше поетична и възвишена, но все пак взаимност нямаше, а всъщност той купуваше, а тя се продаваше. Понякога, като се размислеше, изпадаше просто в отчаяние и се питаше дали да не избяга. Не спеше вече по цели нощи и все мислеше как след сватбата ще се срещне в Москва с госпожата, която в писмата до приятелите си наричаше „особа“, и как баща му и брат му, хора трудни, ще се отнесат към женитбата му и към Юлия. Той се страхуваше, че баща му още при първата среща ще каже на Юлия нещо грубо. А с брат му Фьодор напоследък ставаше нещо странно. Във всичките си дълги писма той пишеше за важността на здравето, за влиянието на болестта върху психическото състояние, какво представлява религията, и нито дума за Москва и за работата. Тези писма ядосваха Лаптев и му се струваше, че характерът на брат му се променя не към добро.