Сватбата беше през септември. Венчавката стана в църквата „Свети Петър и Павел“ след литургията и същия ден младоженците заминаха за Москва. Когато Лаптев и жена му — в черна рокля с шлейф, с вид на истинска дама, се прощаваха с Нина Фьодоровна, лицето й се изкриви, но от сухите й очи не потече нито сълзица. Тя каза:
— Ако, не дай Боже, умра, вземете при себе си момичетата ми.
— О, обещавам ви! — отвърна Юлия Сергеевна и устните и миглите й също започнаха да потрепват нервно.
— Ще дойда при теб през октомври — развълнувано каза Лаптев. — Оздравявай, скъпа моя.
Пътуваха в самостоятелно купе. И на двамата им беше тъжно и неловко. Тя седеше в ъгъла, без да сваля шапката си и се преструваше, че дреме, а той лежеше на канапето срещу нея погълнат от тревожни мисли: за баща му, за „особата“, за това, дали ще й хареса на Юлия московският му дом. Като поглеждаше жена си, която не го обичаше, той си мислеше унило: „Защо се случи така?“
Глава 5
В Москва Лаптеви търгуваха на едро с галантерийни стоки: ресни, ширити, шнурове, памучни чилета, копчета и прочие. Брутната печалба достигаше два милиона годишно; какъв беше чистият доход, не знаеше никой освен стареца. Синовете и служителите определяха този доход приблизително на триста хиляди и казваха, че би бил със стотина хиляди повече, ако старият не се „разпускаше“, тоест не даваше на кредит безразборно; през последните десет години бяха натрупали безнадеждни полици почти за един милион и управителят, когато се отвореше дума за това, намигаше хитро с едно око и казваше думи, чието значение не беше ясно за всички:
— Психологическа последица на века.
Главните търговски операции ставаха на градската чаршия, в помещението, което наричаха склада. В склада се влизаше от двора, където винаги беше мрачно, миришеше на рогозки и товарните коне чаткаха с копита по асфалта. Вратата, много скромна на вид, обкована с желязо, водеше от двора към стая с потъмнели от влага, надраскани с въглен стени, осветена от тясно прозорче с желязна решетка, след това вляво имаше друга стая, по-голяма и по-чиста, с чугунена печка и две маси, но също със зарешетен прозорец: това беше кантората и вече от тук тясна каменна стълба водеше към втория етаж, където се намираше главното помещение. То беше доста голяма стая, но поради постоянния полумрак, ниския таван и теснотията от сандъци, денкове и сновящи хора правеше на новодошлия същото неугледно впечатление, както и двете долни. Горе, както и в кантората, стоката стоеше по рафтовете на вързопи, пакети и в картонени кутии, в подредбата й не се долавяха нито ред, нито красота и ако тук-там през дупките на книжните пакети не се подаваха ту алени конци, ту пискюл, ту краищата на ресни, не можеше да се познае отведнъж с какво се търгуваше тук. От вида на тези смачкани книжни пакети и кутии трудно можеше да се допусне, че от подобни дреболии се печелят милиони и че тук, в склада, всеки ден се трудят по петдесет души, без да се броят купувачите. Когато по пладне на другия ден, след като пристигна в Москва, Лаптев посети склада, носачите опаковаха стока и тряскаха толкова силно по сандъците, че в първата стая и в кантората никой не го чу, като влезе. По стълбата слизаше познатият пощаджия със сноп писма в ръка, мръщеше се от ударите и също не го забеляза. Първият, който го посрещна горе, беше брат му Фьодор Фьодорович, с когото толкова си приличаха, че ги вземаха за близнаци. Тази прилика непрекъснато напомняше на Лаптев за собствената му външност и сега, като видя пред себе си този нисичък човек с руменина по бузите, с редки коси и хилави непородисти бедра, толкова скучен и неинтелигентен на вид, се запита: „Нима и аз съм такъв?“
— Колко се радвам, че те виждам! — каза Фьодор, разцелува го и му стисна силно ръката. — Всеки ден те чаках с нетърпение, мили мой. Още щом написа, че се жениш, започна да ме мъчи любопитството, пък и се затъжих, братко. Помисли си, половин година не сме се виждали. Е, какво? Как е? Нина зле ли е? Много ли?