— Аз натрупвах, а децата само прахосват — говореше той. — Сега вие живейте с мен в една къща и трупайте. На мен, стареца, ми е време да си почина.
През цялото време пред очите на Юлия се мяркаше Фьодор, който много приличаше на мъжа й, но беше по-подвижен и по-срамежлив; суетеше се наоколо и често й целуваше ръка.
— Ние, сестричке, сме хора обикновени — казваше той и по лицето му избиваха червени петна. — Живеем просто, по руски, по християнски, сестричке.
Когато се прибираха у дома, Лаптев, много доволен, че всичко мина благополучно и въпреки очакванията не се случи нищо непредвидено, говореше на жена си:
— Чудиш се, че едрият ни широкоплещест баща има толкова дребни слабосилни деца, като мен и Фьодор. Да, но това е толкова разбираемо! Баща ми се е оженил за майка ми, когато е бил на четиридесет и пет години, а тя е била само на седемнадесет. Тя пребледняваше и трепереше в негово присъствие. Нина се е родила първа, родила я е сравнително здрава майка и затова се оказа по-здрава и по-хубава от нас; аз и Фьодор сме заченати и родени, когато мама е била изтощена от непрекъснатия страх. Помня, баща ми започна да ме учи, или казано по-просто — да ме бие, когато нямах още и пет годинки. Пердашеше ме, с пръчки, дърпаше ми ушите, биеше ме по главата и всяка сутрин, щом се събудех, най-напред се питах: дали и днес ще ме бият? На нас с Фьодор ни беше забранено да играем и да лудуваме; длъжни бяхме да присъстваме на утринната и обедната литургия, да целуваме ръка на попове и монаси, да четем у дома акатиста. Ти си религиозна и обичаш всичко това, а аз се страхувам от религията и когато минавам край църква, детството ми се възвръща и ми става тягостно. На осем години вече ме взеха в склада; работех като чирак и това беше нездравословно, защото тук ме биеха почти всеки ден. После, когато ме дадоха в гимназията, учех до обед, а от обед до вечерта трябваше да седя в същия този склад и така до двадесет и втората ми година, когато в университета се запознах с Ярцев, който ме убеди да напусна бащиния си дом. Този Ярцев ми е направил много добрини. Знаеш ли какво — каза Лаптев и се засмя от удоволствие, — хайде да отидем сега на гости у Ярцев. Той е най-благородният човек! Колко трогнат ще бъде!
Глава 7
Една октомврийска събота Антон Рубинщайн дирижираше симфоничния оркестър. Беше много тясно и горещо. Лаптев стоеше до колоните, а жена му и Костя Кочевой седяха далеч напред, на третия или четвъртия ред. В самото начало на антракта край него съвсем неочаквано мина „особата“ — Полина Николаевна Рассудина.
След сватбата той често с тревога се замисляше за възможна среща с нея. Когато сега тя го погледна открито и честно, той си спомни, че до ден днешен не се беше наканил да се обясни или да напише поне два-три приятелски реда, сякаш се криеше от нея, засрами се и се изчерви. Тя силно и поривисто му стисна ръката и попита:
— Да сте виждали Ярцев?
И без да дочака отговор, тръгна стремително напред, като крачеше широко, сякаш някой я буташе отзад.
Беше много слаба и некрасива, с дълъг нос и лицето й винаги беше уморено, измъчено и като че й костваше голямо усилие да държи очите си отворени и да не падне. Имаше прекрасни тъмни очи, умен, добър и искрен израз, но движенията й бяха ъгловати, резки. Не беше лесно да се говори с нея, защото не умееше да изслушва и да говори спокойно. Трудно беше да я обичаш. Случваше се, като оставаше насаме с Лаптев, дълго да се смее на глас, покрила лицето си с ръце, и да твърди, че любовта за нея не е най-главното в живота, превземаше се като седемнадесетгодишна девойка и преди да я целуне, той трябваше да угаси всички свещи. Беше вече на тридесет години. Била е омъжена за педагог, но отдавна не живееше с мъжа си. Осигуряваше си средства за препитание от уроци по музика и участие в квартети.
По време на Деветата симфония тя отново мина наблизо, уж случайно, но тълпата мъже, които стояха като плътна стена до колоните, не я пуснаха по-далече и тя се спря. Лаптев видя, че е облечена в същата кадифена блузка, с която ходеше на концерти миналата и по-миналата година. Ръкавиците й бяха нови, ветрилото също беше ново, но евтино. Тя обичаше да се гласи, но не умееше и парите за дрехи й се свидеха. Обличаше се лошо и небрежно и когато се носеше по улиците забързано и с широка крачка, лесно можеше да бъде объркана с млад послушник.
Публиката аплодираше и викаше bis.
— Тази вечер ще прекарате с мен — каза Полина Николаевна, като приближи до Лаптев, гледайки го строго. — От тук ще отидем да пием чай заедно. Чувате ли ме, аз го искам. Вие сте ми задължен за много неща и нямате нравствено право да ми отказвате тази дреболия.