— Добре, да тръгваме — съгласи се Лаптев.
След симфонията започнаха безкрайни аплодисменти. Публиката ставаше от местата си и излизаше извънредно бавно, а Лаптев не можеше да тръгне, без да се обади на жена си. Трябваше да стои до вратата и да чака.
— Мъчително ми се пие чай — оплака се Рассудина. — Душата ми гори.
— Можем и тук да пийнем — каза Лаптев. — Да идем в бюфета.
— Нямам излишни пари да ги пръскам по бюфети. Не съм търговка.
Той й предложи ръка, тя отказа, като изрече дълга и уморителна фраза, която беше чувал от нея вече много пъти, а именно че тя не се причислява към прекрасния слаб пол и не се нуждае от услугите на господа мъжете.
Докато разговаряше с него, тя оглеждаше публиката и често поздравяваше познати; бяха нейни колежки от курсовете на Герие и от консерваторията, ученици и ученички. Стискаше им ръцете силно и поривисто, сякаш ги дърпаше. Изведнъж започна да потрепва с рамене като при треска, да трепери и накрая проговори тихо, като гледаше Лаптев с ужас.
— За кого сте се оженили? Къде са ви били очите, полудяхте ли? Какво намерихте в тази глупава, незначителна девойка? Та аз ви обичам заради ума ви, заради душата, а на тази порцеланова кукла й трябват само парите ви!
— Да оставим това, Полина — каза той с умолителен глас. — Всичко, което можете да ми кажете по повод на женитбата ми, съм си го казвал вече много пъти… Не ми причинявайте излишна болка.
Показа се Юлия Сергеевна в черна рокля, с голяма брилянтова брошка, която й беше изпратил свекърът след молебена; след нея вървеше свитата й: Кочевой, двама познати лекари, един офицер и пълен млад човек в студентска униформа по фамилия Киш.
— Тръгни с Костя — каза Лаптев на жена си. — Аз ще дойда после.
Юлия кимна и отмина нататък. Полина Николаевна я изпроводи с поглед, като трепереше с цялото си тяло и нервно се свиваше, и този поглед беше изпълнен с отвращение, ненавист и болка.
Лаптев се страхуваше да отиде в дома й, предчувствайки неприятно обяснение, обиди, сълзи, и предложи да пият чай в някой ресторант. Но тя каза:
— Не, не, да отидем у нас. Не смейте да ми говорите за ресторанти.
Тя не обичаше да ходи по ресторанти, защото ресторантският въздух й се струваше отровен с тютюн и дъх на мъже. Към всички непознати мъже се отнасяше със странно предубеждение, смяташе ги до един за развратници, способни да се нахвърлят върху нея всеки момент.
Когато излязоха от Благородното събрание, наеха файтон до „Остоженка“, на ъгъла със „Савелиевски“, където живееше Рассудина. През целия път Лаптев мислеше за нея. В крайна сметка й беше задължен за много неща. Бе се запознал с нея у своя приятел Ярцев, комуто тя преподаваше теория на музиката. Тя го обикна силно, съвсем безкористно и след като се свърза с него, продължи да ходи на уроци и да се труди, както и преди, до изнемога. Благодарение на нея той започна да разбира и да обича музиката, към която по-рано беше почти равнодушен.
— Давам половин царство за чаша чай! — продума тя с глух глас, като прикриваше устата с маншона си, за да не се простуди. — Бях на пет урока, дявол да ги вземе! Учениците са такива тъпанари, такива глупаци, че едва не умрях от яд! И не зная кога ще свърши тая каторга. Измъчих се. Щом събера триста рубли, ще захвърля всичко и ще замина за Крим. Ще легна на брега и ще гълтам кислород. Колко обичам морето, ах, колко обичам морето!
— Никъде няма да отидете — каза Лаптев. — Първо, нищо няма да съберете, второ, сте скъперница. Извинете, пак ще ви повторя: нима не е по-унизително да съберете тези триста рубли грош по грош от празноглави хора, които учат музика при вас от безделие, отколкото да ги вземете назаем от ваши приятели?
— Аз нямам приятели — каза раздразнено тя. — И моля ви, не говорете глупости. Работническата класа, към която принадлежа, има една привилегия: съзнание за своята неподкупност, правото да не взема назаем от разни търговци и да презира. Не-с, мен няма да ме купите! Аз не съм Юлечка.
Лаптев не посегна да плати на файтонджията, понеже знаеше, че това щеше да предизвика цял поток от думи, многократно чувани и преди. Плати тя. Рассудина живееше в малка мебелирана стая на пансион в дома на самотна дама. Големият й роял „Бекер“ стоеше още у Ярцев, на „Болшая Никитская“, и тя ходеше всеки ден там да свири. В стаята имаше кресла в калъфи, легло, застлано с бяло лятно одеяло, и стайни цветя на хазайката, по стените висяха нескопосани цветни картини и нищо не подсказваше, че тук живее жена и бивша курсистка. Нямаше нито тоалетна масичка, нито книги, нито дори бюро. Виждаше се, че тя ляга да спи веднага щом се прибере, и излиза от къщи още щом стане.