Готвачката донесе самовара. Полина Николаевна запари чая и като трепереше все още — в стаята беше студено, се зае да ругае певците, които пяха в Деветата симфония. Очите й се затваряха от умора. Тя изпи една чаша, после друга, после трета.
— И така, вие сте женен — каза тя. — Но не се безпокойте, няма да се разстроя, ще съумея да ви изтръгна от сърцето си. Яд ме е само и ми е тъжно, че сте същият негодник като всички мъже, че у жената цените не ума, не интелекта, а тялото, красотата, младостта… Младостта! — продума тя носово, като че имитираше някого, и се засмя. — Младостта! Трябва ви чистота, Reinheit! Reinheit6! — разсмя се тя, като се отпусна в креслото. — Reinheit!
Когато спря да се смее, очите й бяха насълзени.
— Щастлив ли сте поне?
— Не.
— Обича ли ви?
— Не.
Лаптев, развълнуван, почувствал се нещастен, стана и започна да се разхожда из стаята.
— Не — повтори той. — Аз, Полина, ако искате да знаете, съм много нещастен. Какво да правя? Извърших глупост, вече не може да се поправи. Трябва философски да приемаме нещата. Тя се омъжи без любов, глупаво, може би и по сметка, но необмислено и сега очевидно осъзнава грешката си и страда. Виждам го. Нощем спим заедно, но през деня тя се страхува да останем насаме, макар и за пет минути, и търси развлечения, компания. С мене й е срамно и страшно.
— Но все пак взима пари от вас?
— Глупаво е, Полина! — викна Лаптев. — Тя взима пари от мен, защото й е все едно има ли ги или не. Тя е честен, чист човек. Омъжи се за мен просто защото й се искаше да се махне от баща си, това е.
— А сигурен ли сте, че би се омъжила за вас, ако не бяхте богат? — попита Рассудина.
— В нищо не съм сигурен — каза Лаптев с тъга. — В нищо. Нищо не разбирам. За Бога, Полина, да не говорим за това.
— Обичате ли я?
— Безумно.
Настъпи мълчание. Тя пиеше четвърта чаша, а той крачеше и мислеше, че жена му сега вероятно е в докторския клуб и вечеря.
— Но нима може да се обича, без да знаеш защо? — попита Рассудина и вдигна рамене. — Не, във вас говори животинската страст! Вие сте опиянен! Вие сте отровен от това красиво тяло, тази Reinheit! Махнете се от мене, вие сте омърсен! Вървете при нея!
Махна му с ръка, после взе шапката му и я запрати по него. Той облече шубата си мълком и излезе, но тя изтича в антрето и трескаво се вкопчи в рамото му и зарида.
— Престанете, Полина! Струва ли си! — говореше той и никак не можеше да разтвори пръстите й. — Успокойте се, моля ви!
Тя затвори очи и пребледня, дългият й нос придоби неприятен восъчен цвят като на мъртвец и Лаптев все още не можеше да разтвори пръстите й. Беше припаднала. Той внимателно я вдигна, положи я на постелята и поседя десетина минути, докато дойде на себе си. Ръцете й бяха хладни, пулсът й — слаб, с прекъсвания.
— Вървете си у дома — каза тя, като отвори очи. — Вървете си, иначе пак ще зарева. Трябва да се овладея.
Като излезе, той се запъти не към докторския клуб, където го очакваше компанията му, а към къщи. През целия път с упрек се питаше защо не създаде семейство с тази жена, която толкова го обича и всъщност му беше жена и приятелка? Тя беше единственият човек, който беше привързан към него, и освен това нима не би била благородна, достойна задача да даде щастие, приют и покой на това умно, гордо и измъчено от труд същество? Отиват ли му — питаше се той — тези претенции за красота и младост, за самото щастие, което е невъзможно и което за наказание или за насмешка вече три месеца го държи в мрачно, угнетено състояние? Меденият месец отдавна отмина, а той, смешно е да се изрече, още не знае що за човек е жена му? На институтските си приятели и на баща си тя пише дълги писма по пет листа и намира какво да им каже, а с него говори само за времето и че трябва да се вечеря или обядва. Когато преди заспиване дълго се моли на Бога и целува своите кръстчета и иконки, той, докато я гледа, си мисли с ненавист: „Тя се моли, но за какво се моли? За какво?“ В мислите си той оскърбяваше и себе си, и нея, като си казваше, че като ляга да спи с нея и като я приема в обятията си, си взема онова, за което е платил, но се получаваше ужасно; да беше здрава, смела, грешна жена, но тук имаше младост, религиозност, кротост, невинност, чисти очи…
Когато му беше годеница, религиозността й го трогваше, сега тази условна определеност на възгледите и убежденията му се струваше преграда, зад която се скриваше истината. В семейния му живот всичко вече беше мъчително. Когато жена му, седнала до него в театъра, въздишаше и искрено се смееше, му беше горчиво, че тя се наслаждава сама и не иска да сподели възторга си. Интересното беше, че се сприятели с всичките му приятели и всички вече знаеха, що за човек е тя, докато той нищо не знаеше, а само тъгуваше и ревнуваше мълчаливо.