Като се върна у дома, Лаптев надяна халата и чехлите си и седна в кабинета си да чете роман. Жена му я нямаше вкъщи. Мина не повече от половин час, когато се позвъни и глухо се разнесоха стъпките на Петър, засилил се да отвори. Беше Юлия. Тя влезе в кабинета с шуба, със зачервени от студа бузи.
— На Пресня има голям пожар — продума запъхтяна. — Огромно зарево. Ще отида там с Константин Иванич.
— Отиди!
Здравият й свеж вид и детският страх в очите й го успокоиха. Той почете още половин час и си легна.
На другия ден Полина Николаевна му изпрати в склада две книги, които някога беше взела от него, всичките му писма и снимки; имаше и бележка само от една дума: „Баста!“
Глава 8
В края на октомври болестта на Нина Фьодоровна вече явно рецидивира. Тя бързо слабееше и лицето й се изменяше. Въпреки силните болки си въобразяваше, че вече оздравява, и всяка сутрин се обличаше като здрава, а после през целия ден лежеше облечена в постелята. Преди края стана много приказлива. Лежи по гръб и разказва нещо тихо, пряко сили и диша тежко.
Умря внезапно при следните обстоятелства.
Беше ясна лунна нощ, на улицата се пързаляха по пресния сняг и в стаята нахлуваше шумът от улицата. Нина Фьодоровна лежеше по гръб, а Саша, която вече нямаше кой да отменя, седеше наблизо и дремеше.
— Бащиното му име не помня — разказваше Нина Фьодоровна тихо, — но го наричаха Иван, по фамилия Кочевой, беден чиновник. Беше върл пияница, царство му небесно. Идваше у нас и всеки месец му давахме по един фунт захар и осминка чай. Е, случваше се и пари, разбира се. Да… После — такава случка: запи се яко нашият Кочевой и умря, от водката изгоря. Остави синче, момченце на седем години. Сираченце… Взехме го и го скрихме при служителите и живя така той цяла година, а татко не знаеше. Когато го видя, татко само махна с ръка и нищо не каза. Когато Костя, сирачето, подкара деветата година — по това време аз бях вече годеница, — го разведох по всички гимназии. Тук, там — никъде не го приемат. А той плаче… „Защо, казвам му, глупаче, плачеш?“ Заведох го на „Разгуляй“ във втора гимназия и там, Господ здраве да им дава, го приеха… И започна момченцето да ходи всеки ден пешком от „Пятницкая“ до „Разгуляй“, от „Разгуляй“ до „Пятницкая“. Альоша плащаше за него… С божията благословия започна момченцето да се учи добре, да вниква и излезе човек от него. Адвокат е сега в Москва, приятел на Альошка, като него много учен. На, не пренебрегнахме човека, приехме го в дома си и сега той сигурно моли Бога за нас… Да…
Нина Фьодоровна започна да говори все по-тихо, с дълги паузи, после, след като помълча малко, изведнъж се повдигна и седна.
— А мене не ми е съвсем… не ми е добре като че ли — каза тя. — Господи помилуй. Ох, не мога да дишам!
Саша знаеше, че майка й скоро ще умре; като видя сега как изведнъж лицето й се смъкна, се досети, че идва краят, и се изплаши.
— Мамичко, недей! — заплака тя. — Недей!
— Тичай в кухнята, нека да отидат за баща ти. На мен хич не ми е добре.
Саша тичаше по всички стаи и викаше, но в цялата къща нямаше никой от прислугата и само в трапезарията върху сандъка спеше Лида, облечена и без възглавница. Саша, както си беше, без галоши, изскочи на двора, после на улицата. Пред портата на пейка седеше бавачката и гледаше как се пързалят. Откъм реката, където беше пързалката, се носеха звуци на военна музика.
— Бавачке, мама умира! — каза Саша, ридаейки. — Трябва да викнем татко!…
Бавачката се качи в спалнята и като погледна болната, пъхна в ръката й запалена восъчна свещ. Саша се суетеше ужасена и молеше, без да знае кого, да извикат баща й, после облече палтото, завърза кърпата и изскочи на улицата. От прислугата знаеше, че баща й има друга жена и две момиченца, с които живее на „Базарная“. Побягна наляво от вратата плачейки, тъй като се страхуваше от чуждите хора, но скоро започна да затъва в снега и да зъзне.
Срещна празен файтон, но не го нае; можеше да я откара извън града, да я ограби и да я захвърли на гробището (прислугата разказваше за подобен случай, докато пиеха чай). Вървеше и все вървеше, задъхваше се от умора и ридаеше. Като излезе на „Базарная“, попита къде живее господин Панауров. Някаква непозната жена дълго й обяснява и като видя, че нищо не разбира, я заведе до едноетажна къща с параден вход. Не беше заключено. Саша премина през антрето, после по коридора и накрая се озова в светла топла стая, където край самовара седяха баща й и с него дама и две момиченца. Но тя вече не можеше да промълви нито дума и само плачеше. Панауров разбра.