Юлия Сергеевна запали лампата. В църквата тя се бе уморила и това си личеше по бледното й посърнало лице, по вялата й походка. Искаше й се да си почине. Седна на дивана, постави ръце на коленете си и се замисли. Лаптев знаеше, че не е красавец, и сега му се струваше, че дори физически усеща тази своя неугледност. Беше нисък, кльощав, с руменина на бузите, а и косите му бяха силно оредели, така че главата му мръзнеше. В израза му нямаше изящната простота, която прави симпатични дори грубите грозни лица; в женска компания беше несръчен, излишно бъбрив, маниерен. И сега почти се презираше за това. За да не скучае Юлия Сергеевна в компанията му, трябваше да говори. Но за какво? Пак ли за болестта на сестра си? И заговори за медицината онова, което обикновено се говореше за нея, похвали хигиената и каза, че отдавна му се ще да отвори нощен приют в Москва и че дори вече има бюджет. Според плана му работникът, който вечер идва в приюта, за пет-шест копейки трябва да получи порция гореща супа с хляб, топло сухо легло с одеяло и място за сушене на дрехите и обувките.
В негово присъствие Юлия Сергеевна обикновено мълчеше и по странен начин, може би с усета на влюбения, той отгатваше нейните мисли и намерения. И сега съобрази, че щом след църквата тя не се прибра да се преоблече в стаята си и да пие чай, значи тази вечер щеше да ходи още някъде на гости.
— Аз не бързам с приюта — продължаваше той вече с раздразнение и досада, като се обърна към доктора, който го гледаше някак погаснало и недоумяващо, без да разбира защо му трябваше да повежда разговор за медицината и хигиената. — И сигурно няма да се възползвам скоро от нашия бюджет. Боя се приютът да не попадне в ръцете на московските лицемерни набожници и дворянки филантропки, които затриват всяко начинание.
Юлия Сергеевна се изправи и протегна ръка към Лаптев.
— Извинете — каза тя, — трябва да тръгвам. — Поздравете сестра си, моля ви се.
— Ру-ру-ру-ру! — запя докторът. — Ру-ру-ру-ру!
Юлия Сергеевна излезе и след малко Лаптев се сбогува с доктора и си тръгна. Когато човек е неудовлетворен и се чувства нещастен, колко пошли му изглеждат липите, сенките, облаците и прочие природни красоти, самодоволни и равнодушни! Луната вече се беше издигнала високо и под нея бързо се носеха облаци. „Каква наивна, провинциална луна, какви немощни, жалки облаци!“ — мислеше си Лаптев. Срамуваше се, че току-що беше говорил за медицина и за нощен приют, ужасяваше се, че утре пак няма да му достигне мъжество и отново ще се опитва да я види и да говори с нея и още веднъж ще се убеди, че й е чужд. Вдругиден — пак същото. Защо? Кога и как ще свърши всичко това?
Вкъщи влезе при сестра си. Нина Фьодоровна беше още здрава на вид и изглеждаше добре сложена силна жена, но с рязката бледност приличаше на мъртвец, особено когато лежеше по гръб със затворени очи както сега; до нея седеше по-голямата й дъщеря — Саша, около десетгодишна, и й четеше нещо от христоматията си.
— Альоша дойде — продума болната тихо, като на себе си.
Между Саша и вуйчо й отдавна се беше наложило мълчаливо споразумение: те се сменяха един друг. Сега Саша затвори христоматията си и тихо излезе от стаята, без да продума. Лаптев взе от скрина историческия роман и като намери нужната страница, седна и зачете на глас.
Нина Фьодоровна беше родена в Москва. Детството и юношеството й, както и на двамата й братя, бяха преминали на улица „Пятницкая“ в семейството на търговци. Детството й беше дълго и скучно; баща й се отнасяше сурово с нея и дори три пъти я би с пръчки, а майката боледува дълго от нещо и умря; прислугата беше мръсна, груба, лицемерна; в къщата често идваха попове и монаси, също груби и лицемерни; те ядяха и пиеха и нескопосано се подмазваха на баща й, когото не обичаха. Момчетата имаха късмет да постъпят в гимназията, а Нина така си и остана неука, цял живот пишеше нечетливо и четеше само исторически романи. Преди седемнадесет години, когато беше на двадесет и две години, на вила в Химки се запозна със сегашния си съпруг помешчика Панауров, влюби се в него и се омъжи тайно въпреки волята на баща си. За баща й красивият, леко нагъл Панауров, който палеше цигарата си от кандилото и си подсвиркваше, беше пълно нищожество. После, когато в писмата си зетят започна да си търси зестрата, старецът написа на дъщеря си, че й изпраща в селото шубите, среброто и разни вещи, останали от майка й, и тридесет и три хиляди в брой, но без родителска благословия; после изпрати още двадесет хиляди. Тези пари и зестрата бяха прахосани, имението — продадено и Панауров се пресели със семейството си в града и постъпи на служба в губернската управа. В града си създаде друго семейство и това предизвикваше ежедневно много одумки, защото незаконното семейство живееше, без да се крие.