Сълзите на Лида потекоха пак, тя се извърна и неочаквано зарида толкова силно, че Костя трепна и стана от мястото си силно смутен.
— Искам си у дома — промълви тя. — При татко и при няня.
Саша също се разрида. Костя се качи гори и каза на Юлия Сергеевна по телефона:
— Мила, момиченцата пак плачат. Не мога да ги успокоя.
Юлия Сергеевна притича от голямата къща по рокля и плетен шал, попарена от студа, и започна да утешава момиченцата.
— Повярвайте ми, повярвайте ми — повтаряше тя умолително, като притискаше към себе си ту едното, ту другото, — баща ви ще дойде днес, той прати телеграма. Мъчно ви е за мама, и на мен ми е мъчно, сърцето ми се къса, но какво да се прави? Срещу Бога не може да се върви!
Когато престанаха да плачат, тя ги уви добре и ги заведе на разходка с шейна. Отначало минаха по „Малая Дмитровка“, после покрай „Страстной“ към „Тверская“; пред Иверския параклис спряха, запалиха по една свещ и се помолиха на колене. На връщане се отбиха при Филипов и купиха гевречета с мак.
Лаптеви обядваха след два. Ястията поднасяше Пьотър. През деня той търчеше ту до пощата, ту до склада, ту в окръжния съд заради Костя, прислужваше; вечер пълнеше цигари, нощем скачаше да отваря вратата и в пет часа сутринта вече палеше печките и никой не знаеше кога спи. Много обичаше да отваря газирана вода и го правеше леко и безшумно, без да разлее нито капка.
— Помози Бог! — каза Костя, като изпи чашка водка преди супата.
Отначало Юлия Сергеевна не хареса Костя; неговият бас, думичките му от рода на „изритам“, „цапардосах го по муцуната“, „измет“, „направи се на самовар“, навикът му да се чука и да благославя с чашката й се струваха нелепи. Но като го опозна по-отблизо, в негово присъствие започна да се чувства много леко. С нея той беше откровен, обичаше да си поприказват вечер полугласно за това-онова и дори й даваше да чете романите — негово съчинение, — които дори от такива свои приятели, като Лаптев и Ярцев, пазеше в тайна. Тя ги четеше, хвалеше ги, за да не го огорчи, и той се радваше, защото хранеше надежди рано или късно да стане известен писател. В романите си описваше само селото и помешчически имения, макар да виждаше села много рядко, само когато летуваше на вила у познати, а помешчическо имение беше посетил веднъж в живота си, във Волколамск, по съдебно дело. Избягваше любовния елемент, сякаш се страхуваше, често описваше природата и обичаше да употребява изрази като „причудливите очертания на планините“, „странните форми на облаците“ или „акорд от тайнствени съзвучия“… никъде не публикуваха романите му и той го обясняваше с цензурни съображения.
Работата на адвокат му харесваше, но все пак за свое главно призвание смяташе не адвокатурата, а тези романи. Струваше му се, че има тънка, артистична нагласа, и винаги го беше теглило към изкуството. Той самият не пееше и не свиреше на никакъв инструмент и съвсем беше лишен от музикален слух, но посещаваше всички вечери на филхармонията и симфоничната музика, организираше концерти с благотворителна цел, запознаваше се с певци.
По време на обяда разговаряха.
— Чудна работа — каза Лаптев, — моят Фьодор пак ме смая. Трябва, казва, да разберем кога навършва столетие нашата фирма, за да ги притиснем за дворянска титла, и го казва най-сериозно. Какво му е станало? Честно казано, започвам да се тревожа.
Говориха за Фьодор, за това, че е модерно сега да се правиш на друг. Например Фьодор се мъчеше да изглежда прост търговец и когато при него идваше за заплатата си учителят от училището, на което старият Лаптев бе настоятел, той променяше дори гласа и походката си и се държеше с учителя като с началник.
Следобед нямаха работа и минаха в кабинета. Говореха за декадентите, за „Орлеанската дева“ и Костя произнесе цял монолог; въобразяваше си, че много успешно имитира Ермолова. После седнаха да играят винт. Момиченцата не се прибираха в пристройката, а седяха бледи и печални двете в едно кресло и се вслушваха в шума от улицата: дали не иде баща им? Вечерно време, по тъмно и на свещ ставаха печални. Разговорът по време на играта, стъпките на Пьотър и пращенето на камината ги дразнеха и не им се искаше да гледат огъня; вечерно време не им се плачеше вече, но им беше страшно и сърцата им се свиваха. Не разбираха как хората можеха да говорят за каквото и да е и да се смеят, когато мама е умряла.