— Какво видяхте днес през бинокъла? — попита Юлия Сергеевна Костя.
— Днес нищо, но вчера старецът французин се къпа във ваната.
В седем часа Юлия Сергеевна и Костя отидоха в Малий театър. Лаптев остана с момиченцата.
— Баща ви трябваше да е пристигнал вече — каза той, като погледна часовника. — Сигурно влакът е закъснял.
Момиченцата седяха мълчаливо в креслото, сгушени едно до друго като зверчета, на които им е студено, а той все се разхождаше по стаите и с нетърпение поглеждаше часовника. В къщата беше тихо. Но когато вече наближаваше десет, някой позвъни. Пьотър отиде да отвори.
Чули познатия глас, момиченцата извикаха, заридаха и се втурнаха във вестибюла. Панауров беше с разкошна шуба, брадата и мустаците му бяха побелели от скреж.
— Сега, сега — бърбореше той, а Саша и Лида, като ридаеха и се смееха, целуваха студените му ръце, калпака, шубата. Красив, морен, разглезен от любов, той погали момиченцата, без да бърза, после влезе в кабинета и каза, като потриваше ръце:
— Дошъл съм за малко, приятели мои. Утре заминавам за Петербург. Обещават ми преместване в друг град.
Беше отседнал в „Дрезден“.
Глава 10
У Лаптеви често гостуваше Иван Гаврилич Ярцев. Той беше здрав, як човек, чернокос, с умно, приятно лице; минаваше за красавец, но напоследък започваше да пълнее и това загрозяваше лицето и фигурата му; подстригваше косата си ниско, почти до голо и това още повече го загрозяваше. Заради впечатляващия му ръст и сила някога в университета студентите му викаха Скалата.
Завърши филологическия университет заедно с братята Лаптеви, после постъпи в природонаучния и сега беше магистър по химия. Не разчиташе на катедра, дори и лаборант не стана, а преподаваше физика и естествена история в реалното училище и в две девически гимназии. Беше във възторг от учениците си, особено от ученичките си, и твърдеше, че сега израства забележително поколение. Освен с химия у дома се занимаваше със социология и руска история и кратките си бележки понякога публикуваше във вестниците и списанията, подписани с буква „Я“. Когато говореше за нещо от ботаниката или зоологията, приличаше на историк, когато решаваше някакъв исторически въпрос, приличаше на естественик.
Свой човек у Лаптев бе също и Киш, с прозвище Вечния студент. Три години следва той в медицинския факултет, после се прехвърли в математическия и във всеки курс изкарваше по две години. Баща му, провинциален аптекар, му изпращаше по четиридесет рубли на месец и майка му, тайно от бащата, по още десет и тези пари му стигаха за издръжка и дори за такъв лукс, като шинел с яка от полски бобър, ръкавици, парфюми и фотографии (снимаше се често и раздаваше портретите си на познатите). Чистичък, леко плешив, със златисти бакенбарди около ушите, скромен, той имаше винаги вид на човек, готов да услужи. Непрекъснато уреждаше чужди работи: ту хвърчеше с някаква подписка, ту от ранна утрин мръзнеше пред касата на театъра, за да купи билет за някоя позната дама, ту по нечия молба ходеше да поръчва венец или букет. За него се говореше само: Киш ще отиде, Киш ще го направи, Киш ще купи. Повечето поръчки изпълняваше лошо. Върху му се сипеха упреци, често забравяха да му платят покупките, но той винаги мълчеше и в тежките случаи само въздишаше. Никога не се радваше особено, не се огорчаваше, разказваше винаги дълго и скучно и остроумията му всеки път предизвикваха смях точно защото не бяха смешни. Така веднъж с намерение да се пошегува каза на Пьотър: „Петре, ти не си есетра!“, което предизвика всеобщ смях, и самият той дълго се смя, доволен, че е толкова духовит. Когато погребваха някой професор, вървеше отпред заедно с факлоносците.
Ярцев и Киш идваха обикновено привечер на чай. Ако домакините не отиваха на театър или на концерт, чаят продължаваше до вечерята. Една февруарска вечер в трапезарията се водеше следният разговор:
— Художественото произведение само тогава е значително и полезно, когато съдържа в идеята си сериозна обществена задача — казваше Костя, като гледаше сърдито Ярцев. — Ако в произведението има протест против крепостното право или авторът се опълчва против висшето общество и неговата пошлост, такова произведение е значително и полезно. Пък онези романи и повести, в които има „ах“ и „ох“, тя го обикнала, пък той я разлюбил — такива произведения, казвам аз, са нищожни и да вървят по дяволите.