— Съгласна съм с вас, Константин Иванич — каза Юлия Сергеевна. — Един описва любовна сцена, друг — измяна, трети — среща след раздяла. Нима няма други сюжети? Нали има твърде много хора, болни, нещастни, измъчени от нужда, на които ще им е противно да четат всичко това.
На Лаптев му стана неприятно, че съпругата му, млада жена, която нямаше още двадесет и две години, толкова сериозно и хладно разсъждава за любовта. Досещаше се защо.
— Ако поезията не решава въпросите, които ви се струват важни — каза Ярцев, — обърнете се към трудовете по техника, полицейско и финансово право, четете научни фейлетони. Кому е нужно в „Ромео и Жулиета“ вместо за любов да става дума, да речем, за свободата на преподаване или за дезинфекцията на затворите, ако можете да го намерите в специални статии и ръководства?
— Това са крайности, мой човек! — прекъсна го Костя. — Ние не говорим за такива гиганти, като Шекспир или Гьоте, а за стотиците талантливи или посредствени писатели, които биха принесли далеч по-голяма полза, ако оставеха любовта и се заемеха да прокарват сред масите знания и хуманни идеи.
С натъртено „р“ и малко носово Киш започна да разказва съдържанието на една повест, която бе прочел наскоро. Разказваше обстоятелствено, без да бърза; минаха три минути, после — пет, десет, а той все продължаваше и никой не можеше да разбере защо го разказва, и лицето му ставаше все по-равнодушно, а очите му помръкваха.
— Киш, разказвайте по-бързо — не издържа Юлия Сергеевна, — става мъчително!
— Престанете, Киш! — викна му Костя.
Всички, а и самият Киш се засмяха.
Дойде Фьодор. С червени петна по лицето, забързан, поздрави и отведе брат си в кабинета. В последно време той избягваше многолюдните събирания и предпочиташе обществото на един човек.
— Нека младежите там се кикотят, а ние с теб да поговорим тук откровено — каза той, като сядаше в дълбокото кресло, по-далеч от лампата. — Отдавна не сме се виждали, братленце. Колко време не си идвал в склада? Май има седмица.
— Да. Няма какво да правя при вас. Пък и старецът ми омръзва, да си призная.
— Разбира се, без нас с тебе в склада ще се справят, но нали трябва да имаш някакво занимание. С пот на челото хлябът е сладък, както се казва. Бог обича труда.
Пьотър поднесе на поднос чаша чай. Фьодор я изпи без захар и поиска още. Той пиеше много чай и за една вечер можеше да изпие десетина чаши.
— Знаеш ли какво, братле? — каза той, като стана и се приближи до брат си. — Не му мисли много-много, а се кандидатирай за съветник, пък ние лека-полека ще те прокараме за член на управата, а после и за заместник-председател. По-нататък — повече, ти си умен човек, образован, ще те забележат и поканят в Петербург — земските и градските дейци там сега са на мода и току-виж, братле, преди да навършиш още петдесет, вече да си станал таен съветник с лента през рамото.
Лаптев не отговори нищо; той разбра, че всичко това — и тайният съветник, и лентата — му се иска на самия Фьодор, и не знаеше какво да отвърне.
Братята седяха и мълчаха. Фьодор отвори часовника си и дълго, много дълго напрегнато се взира в него, сякаш искаше да забележи движението на стрелката, и изразът на лицето му за Лаптев изглеждаше странен.
Повикаха ги за вечеря. Лаптев отиде в трапезарията, а Фьодор остана в кабинета. Вече не спореха, а Ярцев говореше с тон на професор, който чете лекция:
— Вследствие на разликата в климата, енергиите, вкусовете и възрастите равенството между хората е физически невъзможно. Но културният човек може да направи това неравенство безвредно, така както направи вече с блатата и мечките. Нали един учен успя да нахрани едновременно котка, мишка, ястреб и врабец от една чиния; да се надяваме, че възпитанието ще направи същото и с хората. Животът върви напред и напред, културата постига огромни успехи пред очите ни и очевидно ще настъпи време, когато например днешното положение на фабричните работници ще изглежда такъв абсурд, както на нас ни изглежда крепостното право, когато са разменяли девойка за куче.
— Това няма да стане скоро, никак няма да е скоро — каза Костя и се усмихна, — няма да му се сторят абсурд на Ротшилд подземията със злато скоро, а дотогава нека работникът да превива гръб и да се подува от глад. Не, мой човек, нее. Не трябва да чакаш, а да се бориш. Ако котката яде от една паница с мишката, вие си мислите, че е станала съзнателна ли? Хайде де! Заставили са я насила.
— Ние с Фьодор сме богати, баща ни е капиталист, милионер, с нас трябва да се води борба! — продума Лаптев и потърка челото си с длан. — Да се води борба с мене — не ми го побира умът! Аз съм богат, но какво са ми дали досега парите, какво ми е дала тази сила? С какво съм по-щастлив от вас? Детството ми беше каторжно и парите не ме спасяваха от пръчките. Когато Нина боледуваше и беше на смъртно легло, моите пари не й помогнаха. Когато не ме обичат, не мога да накарам да ме обикнат, и сто милиона да похарча.