— Колко страдам! — каза той накрая и хвана главата си. — Като в ад съм, побърквам се.
— Нима на мен ми е леко? — попита тя с трепетен глас. — Само Бог знае какво ми е.
— Ти си моя жена вече половин година, но в душата ти няма дори искрица любов, няма никаква надежда, никакъв просвет! Защо се омъжи за мен? — продължаваше с отчаяние Лаптев. — Защо? Какъв демон те тласна в обятията ми? На какво се надяваше? Какво искаше?
А тя го гледаше с ужас, като че се страхуваше да не я убие.
— Харесвах ли ти? Обичаше ли ме? — продължаваше задъхано той. — Не! Тогава какво? Какво? Говори: какво? — той викна. — О, проклети пари! Проклети пари!
— Кълна се в Бога, не! — извика тя и се прекръсти; сви се от обида и той за първи път чу как плаче. — Кълна се в Бога, не! — повтори тя. — Не мислех за парите, те не ми трябват, просто ми се струваше, че ако ти откажа, ще постъпя зле. Страхувах се да не разбия и твоя, и своя живот. И сега страдам заради своята грешка, страдам непоносимо!
Тя заплака горчиво и той разбра колко й е болно, и като не знаеше какво да каже, се отпусна на килима пред нея.
— Стига, стига — мърмореше той. — Огорчих те, защото те обичам безумно — неочаквано той целуна крака й и страстно я прегърна. — Поне искрица любов! — мърмореше той. — Излъжи ме! Излъжи! Не казвай, че е грешка!…
Но тя продължаваше да плаче и той чувстваше, че тя понася неговите ласки като неизбежно следствие от грешката си. И крака, който той целуна, подви под себе си, като птица. Стана му жал за нея.
Тя легна и се покри през глава, той се съблече и също си легна. А сутринта и двамата се чувстваха неловко, не знаеха за какво да си говорят, и на него дори му се струваше, че тя не стъпва твърдо на крака, който той целуна.
Предобед дойде да се сбогува Панауров. На Юлия неудържимо й се прииска да е у дома, в родния край; добре би било да замина, мислеше си тя и да си почина от семейния живот, от това смущение и от постоянното съзнание, че е постъпила зле. По време на обяда решиха, че тя ще замине с Панауров и ще погостува две-три седмици на баща си, докато не й доскучае.
Глава 11
Тя и Панауров пътуваха в отделно купе; на главата си той носеше каскет от агнешка кожа с някаква странна форма.
— Да, не ме удовлетвори Петербург — говореше той с паузи, като въздишаше. — Обещават много, но нищо определено. Да, скъпа моя. Бил съм мирови съдия, постоянен член, председател на мировия съд и накрая съветник на губернската управа; струва ми се, служил съм на отечеството и имам право на внимание, но ето на: никак не мога да си издействам преместване в друг град…
Панауров затвори очи и поклати глава.
— Не ме признават — продължаваше той почти като в просъница. — Разбира се, не съм гениален администратор, но пък съм порядъчен, честен човек, а в днешно време и това е рядкост. Виновен съм, понякога по малко съм лъгал жени, но по отношение на руското правителство винаги съм бил джентълмен. Но стига за това — каза той, отваряйки очи, — да поговорим за вас. Как ви хрумна изведнъж да идете при баща си?
— Така, нещо се посдърпахме с мъжа ми — каза Юлия, като гледаше каскета му.
— Да, странен ви е той. Всички Лаптеви са странни. Вашият мъж се ядва, иди-дойди, но брат му Фьодор е кръгъл глупак.
Панауров въздъхна и попита сериозно:
— А любовник вече имате ли си?
Юлия го погледна учудено и се усмихна:
— Боже мой, какви ги говорите!
На една голяма гара, минаваше десет, двамата слязоха и вечеряха. Когато влакът потегли отново, Панауров свали палтото и каскета си и седна до Юлия.
— Вие сте много мила, длъжен съм да ви кажа — започна той. — Извинете ме за кръчмарското сравнение, но ми приличате на прясно осолена краставичка; тя, така да се каже, още ухае на парник, но вече съдържа малко солчица и аромат на копър. От вас постепенно ще се оформи великолепна жена, чудесна, изящна жена. Ако пътувахме заедно преди пет години — въздъхна той, — щях да се почувствам приятно задължен да постъпя в редовете на вашите поклонници, но сега, уви, съм инвалид.
Той тъжно и в същото време милостиво се усмихна и я прегърна през кръста.
— Полудяхте ли! — каза тя почервеняла и се изплаши така, че ръцете и краката й изстинаха. — Престанете, Григорий Николаич!
— От какво се страхувате, мила? — попита той меко. — Какво толкова има? Вие просто не сте свикнали.
Ако жената протестираше, за него това означаваше само че е направил впечатление и й харесва. Като държеше Юлия за талията, той силно я целуна по бузата, после — по устата с пълната убеденост, че й доставя голямо удоволствие. Юлия се съвзе от страха и смущението и започна да се смее. Той я целуна още веднъж и каза, като наместваше смешната си шапка: