— Ето всичко, което може да ви даде един инвалид. Един турски паша, добричък старец, получил от някого подарък или в наследство цял харем. Когато младите му красиви жени се строили пред него в редица, той ги обходил, целунал всяка и казал: „Това е всичко, което съм в състояние да ви дам сега“. Същото го казвам и аз.
Всичко това й изглеждаше глупаво, необикновено и я разсмиваше. Прииска й се да палува. Качи се на канапето и тананикайки, извади от багажа кутия с бонбони, хвърли парченце шоколад и викна:
— Хващайте!
Той го улови; тя му хвърли друго бонбонче със силен смях, после трето, а той все ловеше и ги поставяше в уста, като я гледаше с умолителен поглед, и на нея й се струваше, че в лицето му, в чертите и израза му има нещо много женско и детско. И когато тя, запъхтяна седна на канапето и продължи да го гледа, смеейки се, той я докосна с два пръста по бузата и продума сякаш с досада:
— Подло момиченце.
— Вземете — каза тя, като му подаде кутията. — Аз не обичам сладко.
Той изяде бонбоните, всички до един и прибра празната кутия в куфара си; обичаше кутийки с картинки.
— Обаче стига сме палували — каза той. — Инвалидът трябва да нанка.
Той извади от пътната си чанта бухарския си халат и възглавница, легна и се зави с халата.
— Лека нощ, гълъбче! — продума тихо и въздъхна така, сякаш го болеше цялото тяло. Скоро се разнесе хъркане. Без да изпитва никакво стеснение, тя също легна и скоро заспа.
Когато на следващата сутрин в родния си град пътуваше от гарата към къщи, улиците й изглеждаха пустинни, безлюдни, снегът — сив, а къщите — малки, като че ли някой ги беше сплескал. Насреща й се зададе процесия: носеха покойник в отворен ковчег, с хоругви.
„Да срещнеш покойник, казват, носи щастие“ — помисли си тя.
Прозорците на къщата, в която живееше някога Нина Фьодоровна, бяха облепени с обяви.
Със замряло сърце тя влезе в своя двор и позвъни на вратата. Отвори й непозната прислужница, пълна, сънена, с топла памучна блуза. Качвайки се по стълбата, Юлия си спомни как тук й се обясняваше в любов Лаптев, но сега стълбата беше мръсна, цялата в стъпки. Горе в студения коридор чакаха болните, в шуби. Незнайно защо, сърцето й тупаше силно и едва ходеше от вълнение.
Докторът, още повече напълнял, червендалест като кирпич и с разрошени коси, пиеше чай. Като видя дъщеря си, много се зарадва и дори се просълзи; тя си помисли, че в живота на този старец тя е единствената радост, и трогната, силно го прегърна и каза, че ще живее при него дълго, до Великден. След като се преоблече в стаята си, отиде в трапезарията, за да пият заедно чай, той крачеше от ъгъл до ъгъл, мушнал ръце в джобовете, и пееше „Ру-ру-ру“ — значи беше недоволен от нещо.
— В Москва си живееш много весело — каза той. — Много се радвам за тебе… На мен, стареца, нищо не ми трябва. Аз скоро ще издъхна и ще ви отърва от себе си. Да се чудиш какъв черен гологан се оказах, още не съм се затрил. Изумително!
Каза, че е старо, много яко магаре, което всички яхат. Стоварили му лечението на Нина Фьодоровна, грижата за децата й, погребението; а това конте Панауров не искал нищо да знае и дори му взел сто рубли назаем, които и до ден днешен не му бил върнал.
— Вземи ме в Москва и ме затвори в лудницата! Аз съм смахнат, аз съм наивно детенце, защото още вярвам в истината и справедливостта!
После упрекна мъжа й в недалновидност: не купувал къщи, които се продават толкова изгодно. Сега вече на Юлия й се струваше, че в живота на този старец тя не е единствената радост. Докато той преглеждаше болните и после тръгна на практика, тя обикаляше всички стаи, без да знае какво да прави и какво да мисли. Беше вече отвикнала от родния град и родния дом; не я влечеше нито на улицата, нито към познатите и при спомена за предишните приятелки и за моминския живот не й домъчняваше и не тъгуваше за миналото.
Вечерта се облече по-празнично и тръгна на вечерна служба. В църквата имаше само прости хора и великолепната й шапка и шуба не направиха никакво впечатление. Струваше й се, че е настъпила някаква промяна и в църквата, и в нея самата. По-рано обичаше, когато четяха канона и певците пееха ирмоси7, например „Отверзу уста моя“, бавно да се придвижва в тълпата към свещеника, който стоеше в средата на църквата, и после да усеща върху челото си светия елей, а сега чакаше само да свърши службата. И като излезе от църквата, вече се страхуваше да не я наобиколят просяците; би й било скучно да спира и да търси джобове, пък и в джобовете нямаше медни монети, а само рубли.
Легна си рано, а заспа късно. Сънуваше някакви портрети и погребалната процесия, която видя сутринта; внесоха в двора отворения ковчег с мъртвеца и се спряха до вратата, после дълго люляха ковчега на пешкири и с все сила удариха с него вратата. Юлия се събуди и скочи от ужас. В действителност долу тропаха на вратата и шнурът на звънеца шумолеше по стената, но звън не се чуваше.