— Всъщност добре би било да напиша историческа пиеса — каза Ярцев, — но да ви кажа, без Ляпунови и без Годунови, а от времето на Ярослав или Мономах… Ненавиждам руските исторически пиеси, всички освен монолога на Пимен. Като имаш работа с някакъв исторически източник и когато четеш дори учебник по руска история, ти се струва, че в Русия всичко е необикновено талантливо, даровито, интересно, но когато гледам в театъра историческа пиеса, руският живот започва да ми изглежда бездарен, нездравословен, неоригинален.
Около „Дмитровка“ приятелите се разделиха и Ярцев продължи към „Никитская“, където живееше. Той дремеше, подрусваше се и все мислеше за пиесата. Изведнъж му се причуха страшен шум, звънтене, викове на някакъв неразбран, май че калмицки, език; и някакво село, цялото обхванато от пламъци, и съседните гори, заскрежени и нежнорозови от пожара, които се виждаха далеч наоколо, и то толкова ясно, че можеше да се различи всяка елхичка; някакви диви хора, на кон и пеша, се носят из селото, конете им, и те така пурпурни, както и заревото на небето.
„Това са печенезите“ — мисли си Ярцев.
Един от тях — стар, страшен, с окървавено лице, цял обгорял — привързва към седлото си младодевица с бяло руско лице. Старецът неистово крещи за нещо си, а девицата гледа печално, умно… Ярцев тръсна глава и се събуди.
— „Приятелю мой, мой нежен приятелю…“ — запя той.
Докато се разплащаше с файтонджията и после се изкачваше по стълбите, все не можеше да дойде на себе си и виждаше как пламъкът обхвана дърветата, гората запука и задимя; огромен див глиган, обезумял от ужас, се мяташе из селото… А девицата, привързана към седлото, все гледаше.
Когато влезе в стаята си, беше вече светло. На пианото до разтворените ноти догаряха две свещи. На дивана лежеше Рассудина в черна рокля с широк колан, с вестник в ръце и спеше дълбоко. Вероятно беше свирила дълго в очакване да се върне Ярцев и без да го дочака, беше заспала.
— „Ох, колко се е уморила“ — помисли си той.
Като измъкна внимателно вестника от ръцете й, той я покри с шала, угаси свещите и си влезе в спалнята.
Докато си лягаше, мислеше за историческата пиеса и от главата му не излизаше мотивът „Приятелю мой, мой нежен приятелю…“.
След два дни при него се отби Лаптев да му каже, че Лида се е разболяла от дифтерит и че от нея са се заразили Юлия Сергеевна и детето, а след още пет дни дойде известие, че Лида и Юлия оздравяват, а детето е умряло и че Лаптеви са избягали от Соколники в града.
Глава 14
На Лаптев вече му беше неприятно да остава дълго вкъщи. Жена му често ходеше в пристройката — обясняваше, че трябва да помага на момичетата да учат, но той знаеше, че ходи там не да помага, а да плаче у Костя. Мина деветият ден, после двадесетият, после четиридесетият и все трябваше да ходи на Алексеевското гробище да слуша панихида и после да се измъчва по цели дни и нощи, да мисли само за това нещастно детенце и да говори разни баналности, за да утешава жена си. Вече рядко ходеше в склада и се занимаваше само с благотворителност, като си измисляше различни задължения и грижи и беше радостен, когато се случваше заради някаква дреболия да обикаля по цял ден. Напоследък се канеше да пътува в чужбина, за да се запознае с устройството на нощните приюти, и тази мисъл сега му доставяше удоволствие.
Беше есенен ден. Юлия току-що беше отишла да плаче в пристройката, а Лаптев лежеше на дивана в кабинета и се чудеше къде да замине. Неочаквано Пьотър доложи, че е пристигнала Рассудина. Лаптев много се зарадва, скочи и се запъти към неочакваната гостенка, бившата си приятелка, за която вече почти беше почнал да забравя. От вечерта, в която я бе видял за последен път, не беше се променила и си беше все същата.
— Полина! — каза той, протягайки към нея ръце. — Откога не сме се виждали! Да знаете само колко се радвам да ви видя! Заповядайте!
Тя му стисна силно ръката за поздрав и без да сваля палтото и шапката си, влезе в кабинета и седна.
— При вас съм за минутка — каза тя. — Нямам време да говоря за дреболии. Моля да седнете и ме изслушайте. Радвате ли се да ме видите, или не се радвате, за мен решително е все едно, тъй като за милостивото внимание на господа мъжете към мен не давам и грош. Ако аз съм дошла при вас, то е, защото днес бях на пет места и навсякъде ми отказаха, а работата не търпи отлагане. Слушайте, продължи тя, като го гледаше в очите — петима познати студенти, хора, ограничени и неспособни, но без съмнение бедни, не са си платили таксите и сега ги изключват. Вашето богатство ви задължава да отидете веднага в университета и да платите вместо тях.