Выбрать главу

Нина Фьодоровна обожаваше мъжа си. И сега, докато слушаше историческия роман, тя си мислеше колко много беше преживяла, колко беше страдала през цялото време и че ако някой се захванеше да опише живота й, би се получило много сърцераздирателно. И тъй като туморът беше в гърдите й, тя беше сигурна, че боледува от любов, от семейния живот и че ревността и сълзите я бяха повалили на легло.

Алексей Фьодорович затвори книгата и каза:

— Край и Богу слава. Утре ще започнем нова.

Нина Фьодоровна се засмя. Тя беше винаги готова да се засмее, но сега Лаптев започна да забелязва, че от болестта като че ли разумът й се замъгляваше понякога и тя се смееше от най-малката глупост дори и без причина.

— Предобед, докато те нямаше, тук дойде Юлия — каза. — Доколкото разбирам, тя не вярва особено на баща си. Нека, казва, ви лекува татко, но вие все пак напишете скришно на светия старец да се помоли за вас. Появил се е тук някакъв старец. Юлечка си забрави чадъра при мен, изпрати й го утре — продължи тя след кратка пауза. — Не, когато дойде краят, не помагат нито доктори, нито старци.

— Нина, защо не спиш през нощта? — попита Лаптев, за да промени темата.

— Така. Не спя и толкова. Лежа и си мисля.

— За какво си мислиш, мила?

— За децата, за теб…, за живота си. Нали знаеш, Альоша, какво не мина през главата ми. Като започна да си спомням, като си спомня… Господи, Боже мой! — тя се засмя. — Шега ли е, пет пъти съм раждала, три погребах… Било е, болките почват, а моят Григорий Николаич в това време е при другата, няма кого да пратиш при акушерката или при бабата; отидеш в пруста или в кухнята за прислуга, а там евреи, бакали, лихвари — чакат го да се върне у дома. Свят да ти се завие. Не ме обичаше той мене, макар че не го казваше. Сега се примирих, олекна ми на сърцето, а преди, когато бях по-млада, ми беше обидно — обидно, ах, колко обидно, мили! Веднъж — беше още на село — го сварих в градината с една дама и си тръгнах, аз… тръгнах, където ми видят очите, и не зная как се озовах на църковния вход, паднах на колене: „Царице, казвам, небесна!“ А е късно, месечината свети…

Тя се умори, започна да се задъхва; после, като си почина малко, хвана ръката на брат си и продължи със слаб беззвучен глас:

— Какъв си ми добър, Альоша, какъв си ми умен… Какъв добър човек излезе от тебе!

В полунощ Лаптев се сбогува с нея и на излизане взе със себе си чадъра, който бе забравила Юлия Сергеевна. Въпреки късния час слугите — и мъжете, и жените — пиеха чай в трапезарията. Какво безредие! Децата също не спяха и бяха тук, в трапезарията. Говореха тихо, полугласно и не забелязваха, че лампата примигва и скоро ще угасне. Всички тези големи и малки хора бяха обезпокоени от редица неблагоприятни поличби и настроението беше тягостно: счупило се беше огледалото в антрето, самоварът всеки ден бучеше и като че нарочно бучеше и сега; говореше се, че когато Нина Фьодоровна се обличала, от обувките й изскочила мишка. Страшното значение на всички тези поличби не беше тайна за децата; по-голямото момиченце, Саша, слабичка брюнетка, седеше вкаменено на масата, лицето й беше наплашено и тъжно; а по-малкото — Лида, седемгодишна пълна блондинка, стоеше до сестра си и гледаше настръхнало към огъня.

Лаптев се прибра на долния етаж в стаите с ниски тавани, където неизменно миришеше на здравец и беше душно. Панауров, мъжът на Нина Фьодоровна, седеше в гостната и четеше вестник. Лаптев му кимна и седна насреща. Двамата седяха и мълчаха. Понякога мълчаха цели вечери и това мълчание не ги стесняваше.

Слязоха момиченцата за „лека нощ“. Панауров мълчаливо, без да бърза, няколко пъти прекръсти и двете и им даде да му целунат ръка, те направиха реверанс и се приближиха към Лаптев, който беше длъжен също да ги прекръсти и да им даде ръката си за целувка. Церемонията с целувките и реверансите се повтаряше всяка вечер.

Когато момиченцата излязоха, Панауров остави вестника настрана и каза:

— Скучно е в нашия благословен град! Откровено казано, драги мой — добави той с въздишка, — много се радвам, че най-накрая си намерихте развлечение.

— Накъде биете? — попита Лаптев.

— Одеве ви видях, когато излизахте от къщата на доктор Белавин. Надявам се, че не сте ходили там заради татенцето.