— С удоволствие, Полина.
— Ето техните фамилии — каза Рассудина, като му подаде бележка. — Тръгвайте веднага, ще имате време да се наслаждавате на семейното си щастие после.
В същото време зад вратата, която водеше към гостната, се чу шумолене: вероятно се чешеше кучето. Рассудина се изчерви и скочи.
— Вашата Дулцинея ни подслушва! — каза тя. — Това е низко!
Лаптев се засегна заради Юлия.
— Тя не е тук, тя е в пристройката — каза той. — Не говорете така за нея. Детенцето ни почина и сега я изгаря страшна мъка.
— Можете да я успокоите — усмихна се Рассудина, като седна отново, — ще имате още десетки. Да се раждат деца, не се иска много ум!
Лаптев си спомни, че това или нещо подобно беше чувал многократно някога отдавна, и го лъхна поезията на отминалите дни, свободата на самотния ергенски живот, когато му се струваше, че е млад и може всичко, което поиска, когато ги нямаше любовта към жена му и спомените за детенцето.
— Да отидем заедно — каза той и се надигна.
Когато пристигнаха в университета, Рассудина остана да чака отвън, а Лаптев влезе в канцеларията; след малко се върна и връчи на Рассудина пет квитанции.
— Къде отивате сега? — попита той.
— При Ярцев.
— Ще дойда с вас.
— Но ще му пречите да работи.
— Няма, повярвайте ми! — каза той и я погледна умолително.
Тя носеше черна, почти траурна шапка, украсена с креп, и много късо износено палто с издути джобове. Носът й изглеждаше по-дълъг, отколкото по-рано, и лицето й беше бледно въпреки студа. На Лаптев му беше приятно да върви след нея, да й се подчинява и да слуша гълчането й. Вървеше и мислеше за нея: каква ли е тая вътрешна сила у тази жена, която, макар и некрасива, недодялана и нервна, без да може да се облече изискано, винаги немарливо сресана и винаги някак неугледна, е обаятелна.
У Ярцев влязоха през задния вход, през кухнята, където ги посрещна готвачката, чиста бабичка с побелели къдрици; тя се сконфузи много, сладко се усмихна, при което малкото й лице заприлича на сладкиш и каза:
— Заповядайте-с!
Ярцев не беше у дома. Рассудина седна на рояла и захвана скучни трудни упражнения, като нареди на Лаптев да не й пречи. И той не я забавляваше с разговори, а седеше настрана и прелистваше „Вестник Европа“. Като посвири два часа — това беше дневната й норма, — тя похапна нещо в кухнята и тръгна на уроци. Лаптев прочете продължението на някакъв роман, после седя дълго, без да чете, без да скучае, доволен, че вече бе закъснял за обяда у дома.
— Ха-ха-ха! — чу се смехът на Ярцев и се появи той самият, здрав, бодър, червенобузест, с новичък фрак със светли копчета. — Ха-ха-ха!
Приятелите обядваха заедно. После Лаптев легна на дивана, а Ярцев седна наблизо и запуши пура. Падна здрач.
— Вероятно започвам да остарявам — каза Лаптев. — Откакто почина сестра ми Нина, започнах често да се замислям за смъртта.
Заговориха за смъртта, за безсмъртието на душата, за това, че добре би било в крайна сметка да възкръснеш и после да полетиш някъде на Марс, да бъдеш вечно безцелен и щастлив, а най-главното — да мислиш някак особено, не по земному.
— А не ми се иска да умирам — тиха каза Ярцев. — Никаква философия не може да ме примири със смъртта и гледам на нея просто като на гибел. Искам да живея.
— Обичате ли живота, Гаврилич?
— Да, обичам го.
— А пък аз хич не мога да се разбера в това отношение. Имам ту мрачно настроение, ту безразлично. Аз съм плах, неуверен в себе си, имам страхлива съвест, никак не мога да се приспособя към живота, да му стана господар. Някои говорят глупости или мошеничестват така жизнерадостно, а пък аз, случва се, съзнателно правя добро и изпитвам при това само притеснение или пълно равнодушие. Обяснявам си всичко, Гаврилич, с това, че съм роб, внук на крепостен. Преди ние, презрените, да излезем на истинския път, мнозина от нас ще оставят костите си!
— Всичко това е хубаво, любезни — каза Ярцев и въздъхна. — Това показва за сетен път колко богат, разнообразен е руският живот. Ах, колко е богат! Знаете ли, всеки ден все повече се убеждавам, че живеем в навечерието на най-великото тържество, и би ми се искало да доживея, сам да участвам. Ако искате, ми вярвайте, ако не — недейте, но според мен сега израства прекрасно поколение. Когато работя с деца, особено с момичета, изпитвам наслада. Чудесни деца!
Ярцев доближи рояла и взе акорд.
— Аз съм химик, мисля като химик и ще умра химик — продължаваше той. — Но аз съм лаком, аз се страхувам да не умра, без да съм се наситил; малко ми е само химията, аз се захващам с руската история, историята на изкуствата, педагогиката, музиката… Веднъж през лятото вашата жена ми каза да напиша историческа пиеса и сега ми се иска да пиша, да пиша; струва ми се, бих седял три денонощия, без да ставам, и все бих писал. Образите ме изтощиха, главата ми ще се пръсне, чувствам как в мозъка ми бие пулсът. И все пак не искам от мен да стане нещо особено, да създам нещо велико, а просто ми се иска да живея, да мечтая, да се надявам, да успявам навсякъде… Животът, миличък, е кратък и трябва да се изживее възможно най-добре.