След тази приятелска раздумка, която свърши едва в полунощ, Лаптев започна да ходи у Ярцев почти всеки ден. Влечеше го към него. Обикновено идваше привечер, лягаше и го чакаше да си дойде търпеливо, без да скучае ни най-малко. Ярцев, като се върнеше от работа и похапнеше, сядаше да работи, но Лаптев му задаваше някакъв въпрос, започваше разговор и вече не му беше до работа, а в полунощ приятелите се разделяха много доволни един от друг.
Но това не продължи дълго. Веднъж, като отиде у Ярцев, Лаптев завари Рассудина, която седеше на пианото и свиреше своите упражнения. Тя го погледна хладно, почти враждебно и попита, без да му подаде ръка:
— Кажете, моля ви се, кога ще свърши това?
— Кое това? — попита Лаптев, без да разбира.
— Идвате тук всеки ден и пречите на Ярцев да работи. Ярцев не е търговец, а учен, всяка минута от неговия живот е скъпоценна. Трябва да го разбирате и да бъдете малко по-деликатен!
— Ако намирате, че преча — каза Лаптев кротко, като се смути, — то аз ще прекратя своите посещения.
— И добре ще направите. Тръгвайте си, че може ей сега да дойде и да ви завари тук.
Тонът, с който Рассудина го каза, и равнодушните й очи окончателно го смутиха. Тя не изпитваше никакви чувства към него освен желание той да си тръгне по-скоро — и как това се различаваше от предишната любов! Той излезе, без да й стисне ръка, и му се струваше, че тя ще го извика да се върне, но се чуха пак гамите и той, като спря по стълбите, разбра, че й е чужд.
След три дни при него дойде Ярцев, за да прекарат заедно вечерта.
— Имам новина — каза той и се засмя. — Полина Николаевна се премести при мен завинаги — смути се малко и продължи тихо: — Какво пък? Разбира се, не сме влюбени един в друг, но мисля, че това… че това няма значение. Аз се радвам, че мога да й дам приют и покой и възможност да не работи, ако се разболее, на нея й се струва, че като се свърже с мене, в моя живот ще има повече ред и че под нейно влияние аз ще стана велик учен. Така мисли тя. И нека си мисли. Южняците имат поговорка: „Глупакът забогатява от мисли“. Ха-ха-ха!
Лаптев мълчеше. Ярцев се разходи из кабинета, погледа картините, които беше виждал много пъти, и каза с въздишка:
— Да, приятелю мой. По-възрастен съм от вас с три години и вече е късно да мисля за истинска любов, всъщност такава жена, като Полина Николаевна, за мене е откритие и, разбира се, аз ще преживея с нея благополучно до дълбока старост, но дявол да го вземе, все за нещо съжалявам, все ми се иска нещо и все ми се струва, че лежа в долината на Дегестан и ми се присънва бал. С една дума, човек никога не е доволен от това, което има.
Той тръгна към гостната, като че нищо не се бе случило, пя романси, а Лаптев седеше в кабинета си, притворил очи — мъчеше се да разбере защо Рассудина се е събрала с Ярцев. А после се натъжи, че не съществува трайна, постоянна обич, и го беше яд на Полина Николаевна, че се е събрала с Ярцев, и на самия себе си, че чувството му към жена му вече не е онова, което беше.
Глава 15
Лаптев седеше в креслото и четеше, полюлявайки се: Юлия също беше в кабинета и също четеше. Изглеждаше, че няма какво да си кажат, и двамата мълчаха от сутринта. Нарядко той я поглеждаше иззад книгата и мислеше: не е ли все едно дали ще се ожениш заради страстна любов или съвсем без любов? И времето, когато ревнуваше, вълнуваше се, страдаше, сега му изглеждаше много далечно. Той беше успял вече да отиде в чужбина и сега си почиваше от пътуването и се надяваше през пролетта отново да замине за Англия, където много му хареса.
А Юлия Сергеевна привикна със своята болка, вече не ходеше в пристройката да плаче. През тази зима не обикаляше магазините, не ходеше на театър и на концерти, стоеше си у дома. Тя не обичаше големите стаи и беше винаги или в кабинета на мъжа си, или в своята стая, където имаше иконостас, получен като зестра, и на стената беше окачен същият този пейзаж, който така й бе харесал на изложбата. За себе си тя почти не харчеше пари и живееше с толкова малко, с колкото и някога в къщата на баща си.
Зимата течеше невесело. Навсякъде в Москва играеха карти, но ако вместо това измислеха някакво друго развлечение, например да пеят, да четат, да рисуват, се получаваше още по-голяма скука. И тъй като в Москва талантливите хора бяха малко и във всички вечери участваха все едни и същи певци и четци, самото отдаване на изкуството лека-полека се превърна за мнозина в скучно, еднообразно задължение.