При това у Лаптеви не минаваше нито ден без огорчения. Старецът Фьодор Степанич виждаше много лошо и вече не ходеше в склада и очните лекари казваха, че скоро ще ослепее; Фьодор също неясно защо престана да ходи в склада и пишеше нещо. Панауров получи назначение в друг град, произведоха го действителен статски съветник, сега живееше в „Дрезден“ и почти всеки ден идваше у Лаптев да проси пари. Киш накрая завърши университета и в очакване Лаптеви да му намерят някаква длъжност, прекарваше у тях цели дни в разказване на дълги скучни истории. Всичко това дразнеше и уморяваше и правеше делничния живот неприятен.
В кабинета влезе Пьотър и доложи, че е пристигнала някаква непозната дама. На визитката, която подаде, пишеше „Жозефина Йосифовна Милан“.
Юлия Сергеевна лениво се надигна и излезе, накуцвайки леко, защото кракът й беше изтръпнал. На вратата се показа дама, слаба, много бледа, с тъмни вежди, облечена цялата в черно. Тя притисна ръцете си до гърдите и проговори с молба:
— Мосю Лаптев, спасете децата ми!
Звъненето на гривни и лицето с петна от пудра бяха вече познати на Лаптев; той разпозна същата дама, у която преди сватбата му се наложи не на място да пообядва. Беше втората жена на Панауров.
— Спасете децата ми! — повтори тя, а лицето й се затресе, стана изведнъж старо и жалко и очите й почервеняха. — Само вие единствен можете да ни спасите и аз дойдох при вас в Москва с последните си пари! Децата ми ще умрат от глад!
Тя направи движение, като че щеше да падне на колене. Лаптев се изплаши и я хвана за ръцете над лактите.
— Седнете, седнете… — бърбореше той, като я настаняваше. — Моля ви, седнете.
— Сега нямаме пари дори и за хляб — каза тя. — Григорий Николаич заминава на нова длъжност, но не иска да вземе мен и децата, а тези пари, които вие, великодушният човек, ни изпратихте, харчи само за себе си. Какво да правим? Какво? Бедните, нещастни деца!
— Успокойте се, моля ви. Ще заповядам в кантората да изпращат парите на ваше име.
Тя зарида, после се успокои и той забеляза, че от сълзите по напудрените й бузи се проточиха браздички и че й растат мустаци.
— Вие сте безкрайно великодушен, мосю Лаптев. Но бъдете наш ангел, нашата добра фея, уговорете Григорий Николаич да не ме зарязва, а да ни вземе със себе си. Та аз го обичам, обичам го безумно, той ми е радостта.
Лаптев й даде сто рубли и обеща да говори с Панауров и докато я изпращаше до вестибюла, не преставаше да се страхува тя да не заридае или да падне на колене.
След нея дойде Киш. После се появи Костя с фотоапарат. Напоследък той се бе заплеснал по фотографията и всеки ден по няколко пъти снимаше всички вкъщи, но това ново увлечение му носеше много огорчения и той дори отслабна.
Преди вечерния чай пристигна Фьодор. Седнал в ъгъла на кабинета, той разтвори една книга и дълго гледаше в една страница, очевидно без да чете. После дълго пи чай; лицето му беше червено. В негово присъствие в душата си Лаптев чувстваше тежест; неприятно му беше дори мълчанието му.
— Можеш да поздравиш Русия с новия публицист — каза Фьодор. — Впрочем шегата настрана, сътворих, брат, една статийка, за проба на перото, така да се каже, и я донесох да ти я покажа. Прочети, гълъбче, и си кажи мнението. Само че искрено.
Той извади от джоба си тетрадка и я подаде на брат си. Статията се казваше „Руската душа“ и беше написана скучно, с безцветни изрази, с каквито пишат обикновено неталантливите, тайно самовлюбени хора, и главната мисъл беше следната: интелигентният човек има право да не вярва на свръхестественото, но е длъжен да скрива своето неверие, за да не създава съблазън и да не разколебава вярата на хората; без вяра няма идеализъм, а идеализмът е предопределен да спаси Европа и да покаже истинския път на човечеството.
— Но тук не пишеш от какво трябва да се спаси Европа — каза Лаптев.
— Това се разбира от само себе си.
— Нищо не се разбира — каза Лаптев и развълнуван се разходи. — Не се разбира защо си написал това. Впрочем това си е твоя работа.
— Искам да издам отделна брошура.
— Това е твоя работа.
Помълчаха минута. Фьодор въздъхна и каза:
— Дълбоко, безкрайно съжалявам, че с тебе мислим по различен начин. Ах, Альоша, Альоша, братко мой мили! Ние с теб сме хора руски, православни, широки: приличат ли ни всички тези немски и еврейски идеички? Та нали ние с тебе не сме някакви нехранимайковци, а представители на известен търговски род.