— Какъв ти известен род? — продума Лаптев, сдържайки раздразнението си. — Именит род! Нашия дядо помешчиците са го пердашили и всеки, дори и последното чиновниче го е биело по мутрата. Дядо е биел баща ни, баща ни биеше мен и теб. Какво ни е дал на нас с тебе този именит род? Какви нерви и каква кръв сме получили в наследство? Ти вече почти три години мъдруваш като псалт, говориш всякакви измислици и ето какво си написал — та това е робско бълнуване. А аз, аз? Погледни ме мен… Нито гъвкавост, нито смелост, нито силна воля; страхувам се за всяка своя стъпка, все едно ще ме нашибат, плаша се от нищожества, идиоти, скотове, които стоят неизменно по-ниско от мен в умствено и нравствено отношение; страхувам се от портиери, сервитьори, полицаи, жандарми, страхувам се от всички, защото се родих от измъчена майка, от детството си съм бит и наплашен!… Ние с теб ще сторим добре, ако нямаме деца. О, дано да даде Бог с нас да се свърши този именит търговски род!
В кабинета влезе Юлия Сергеевна и седна край масата.
— Вие спорехте за нещо тук. Да не би да преча?
— Не, сестричке — отговори Фьодор. — Разговорът ни е принципен. На, ти казваш: такъв, онакъв род — обърна се той към брат си, — обаче този род е създал предприятие за милиони. Това все пак е нещо!
— Чудо голямо — предприятие за милиони! Един човек без особен ум, без способности случайно става търгаш, после — богаташ, търгува ден след ден без всякаква система, без цел, без дори да е алчен за пари, търгува машинално и парите сами отиват при него, а не той при тях. Прекарва цял живот в предприятието и го обича само защото може да началства над служителите и да се гаври с купувачите. Той е черковен настоятел, защото там може да се прави на началник над певците и да ги кара да превиват гръб пред него; той е училищен настоятел, защото му харесва съзнанието, че учителят му е подчинен и че може пред него да се прави на началник. Този търговец обича не да търгува, а да началства и вашият склад е не търговско предприятие, а затвор! Да, за търговия като вашата трябват обезличени, несретни служители и вие сами си ги подготвяте такива, като ги карате от деца да ви се покланят до земята за парче хляб и от деца ги приучавате към мисълта, че сте им благодетели. Ти май не би взел в склада хора с университетско образование.
— Хората с университетско образование не стават за нашата работа.
— Не е вярно! — викна Лаптев — Глупости!
— Извинявай, струва ми се, че плюеш в кладенеца, от който пиеш — каза Фьодор и стана. — Нашето предприятие ти е омразно, а пък се ползваш от доходите му.
— Аха, ясно! — засмя се Лаптев, като гледаше сърдито брат си. — Да, ако не принадлежах към вашия знаменит род, ако имах и капчица воля и смелост, отдавна да съм зарязал тези доходи и да съм започнал да изкарвам прехраната си с труд. Но вие ме обезличихте от детинство във вашия склад! Аз съм ваш!
Фьодор погледна часовника си и започна припряно да се сбогува. Целуна ръка на Юлия и излезе, но вместо да отиде във вестибюла, влезе в гостната, после — в спалнята.
— Забравил съм разположението на стаите — каза той силно объркан. — Странна къща. Странна къща, нали?
Когато обличаше шубата си, беше като замаян и лицето му изразяваше болка. Лаптев не изпитваше вече гняв: той се изплаши и в същото време му дожаля за Фьодор и онази хубава, топла обич към брат му, която изглеждаше угаснала през тези три години, сега се събуди в гърдите му и той почувства силно желание да я изрази.
— Ти, Федя, ела утре да обядваш у нас — каза той и го погали по рамото. — Ще дойдеш ли?
— Да, да. Но ми дайте вода.
Лаптев сам изтича до трапезарията, взе от бюфета първото, което му попадна подръка — беше висока халба, — наля вода и я донесе на брат си. Фьодор започна да пие жадно, но изведнъж прехапа халбата, чу се стържене, после ридание. Водата се разля по шубата, по сюртука. И Лаптев, който никога по-рано не беше виждал плачещи мъже, смутен и изплашен стоеше и не знаеше какво да направи. Той разстроено гледаше как Юлия и прислужницата свалиха шубата на Фьодор и го поведоха обратно в стаята, и тръгна след тях, чувствайки се виновен.
Юлия сложи Фьодор да легне и се отпусна на колене пред него.
— Няма нищо — утешаваше го тя. — От нервите е…
— Гълъбче, толкова ми е тежко! — говореше той. — Аз съм нещастен, нещастен, но през цялото време го криех, криех — той я прегърна през шията и прошепна на ухото й: — Всяка нощ сънувам сестра си Нина. Тя идва и сяда в креслото до леглото ми…
Когато след час отново обличаше във вестибюла шубата, той вече се усмихваше и му беше съвестно заради прислужницата. Лаптев тръгна да го изпрати до „Пятницкая“.