— Ела да обядваме утре у нас — говореше той по пътя, като го държеше под ръка, — а на Великден ще отидем заедно в чужбина. Трябва да се проветриш, защото съвсем си се вкиснал.
— Да, да. Ще дойда, ще дойда. И сестричката ще вземем със себе си.
Като се върна у дома, Лаптев завари жена си в силна нервна възбуда. Случката с Фьодор я беше потресла и тя не можеше никак да се успокои. Не плачеше, но беше много бледа, мяташе се в постелята и се вкопчваше с хладните си пръсти в одеялото, във възглавницата, в ръката на мъжа си. Очите й бяха големи, изплашени.
— Стой при мен, не си отивай — говореше тя на мъжа си. — Кажи, Альоша, защо престанах да се моля на Бога? Къде отиде вярата ми? Ах, защо говорехте пред мен за религията? Смутихте ме вие мене, ти и твоите приятели. Аз вече не се моля.
Той поставяше компреси на челото й, топлеше ръцете й, поеше я с чай, а тя се притискаше в страха си към него… На заранта се умори и заспа, а Лаптев седеше до нея и я държеше за ръка. Така и не успя да заспи. После целия ден се чувстваше разбит, тъп, не мислеше за нищо и вяло бродеше из стаите.
Глава 16
Лекарите казаха, че Фьодор е душевноболен. Лаптев не знаеше какво се върши на „Пятницкая“, а тъмният склад, в който не се показваха нито старецът, нито Фьодор, му изглеждаше като гробница. Когато жена му казваше, че трябва всеки ден да ходи в склада и на „Пятницкая“, той или мълчеше, или започваше с раздразнение да говори за детството си и за това, че не е по силите му да прости на баща си своето минало, че „Пятницкая“ и складът са му ненавистни и така нататък.
Едно неделно утро Юлия сама тръгна към „Пятницкая“. Тя завари стареца Фьодор Степанич в същата тази зала, в която някога по случай нейното пристигане отслужиха молебен. В лененото си сако, без вратовръзка, по пантофи седеше неподвижно в креслото и мигаше със слепите си очи.
Той задиша тежко от вълнение. Трогната от нещастието му, от самотата му, тя му целуна ръка, а той опипа лицето и главата й и като се убеди, че е тя, я прекръсти.
— Аз съм, снаха ви — каза тя, като се доближи до него. — Дойдох да ви навестя.
— Благодаря, благодаря. А пък аз си загубих очите и не виждам нищо… Прозорците едва-едва ги виждам, огъня също, но хората и предметите не различавам. Да, ослепявам, Фьодор се разболя и без господарски надзор става лошо. Ако стане някоя неразбория, няма кой да поеме отговорност; ще се разхайтят хората. От какво се разболя Фьодор? От простуда ли, от какво? А пък аз никога не съм боледувал и никога не съм се лекувал. Не знам какво е доктор.
И старецът, както обикновено, започна да се хвали. В това време прислугата бързо сервираше масата в залата и нареждаше мезета и бутилки с вино. Поставиха около десет бутилки, една от тях беше с формата на Айфеловата кула. Поднесоха пълна чиния с пирожки, от които ухаеше на варен ориз и риба.
— Моля скъпата гостенка да похапне — каза старецът.
Тя го хвана под ръка, заведе го до масата и му наля водка.
— И утре ще дойда при вас — каза тя — и ще доведа внучките ви, Саша и Лида. Те ще ви обичат и утешават.
— Не трябва, не ги водете. Те са незаконни.
— Защо да са незаконни? Нали баща им и майка им бяха венчани.
— Без моята благословия. Аз не съм ги благославял и не искам да ги зная. Да ги пази Господ.
— Странни работи говорите, Фьодор Степанич — каза Юлия и въздъхна.
— В евангелието е казано: децата трябва да уважават своите родители и да се боят от тях.
— Нищо подобно. В евангелието е казано, че трябва да прощаваме дори на враговете си.
— В нашата работа не трябва да се прощава. Ако прощаваш на всички, след три години ще фалираш.
— Но да простиш, да кажеш ласкава, приветлива дума на човек, дори и на виновния — това стои по-високо от работата, по-високо от богатството!
Юлия искаше да умилостиви стареца, да му внуши чувство на състрадание, да пробуди разкаянието в него, но всичко, което говореше, той изслушваше само със снизхождение, както възрастните хора слушат децата.
— Фьодор Степанич — каза Юлия решително, — вие сте вече стар и скоро Бог ще ви призове при себе си; той ще ви попита не за това, как сте търгували и добре ли са вървели работите ви, а били ли сте милостив към хората; не сте ли били суров към по-слабите от вас — например към прислугата, към служителите?
— За своите служители аз съм бил винаги благодетел и те са длъжни вечно да молят Бога за мене — каза убедено старецът; но се трогна от искрения тон на Юлия и като искаше да й достави удоволствие, каза: — Добре, доведете утре внучките. Ще заповядам да им купят подаръчета.