Старецът беше неспретнато облечен, гърдите и коленете му бяха посипани с пепел от пурите; явно никой не му чистеше нито ботушите, нито дрехите. Оризът в пирожките беше недоварен, покривката миришеше на сапун, слугите тътреха краката си. И старецът, и цялата къща на „Пятницкая“ имаха занемарен вид и Юлия, като го почувства, се засрами заради себе си и заради мъжа си.
— Утре непременно ще дойда при вас — каза тя.
Мина по стаите и нареди да разтребят спалнята на стареца и да запалят кандилото му. Фьодор седеше в стаята си и гледаше в разтворената книга, без да чете; Юлия поговори с него и заповяда да разтребят и там, после слезе долу при служителите. По средата на стаята, където обядваха, стоеше дървена небоядисана колона, която подпираше тавана, за да не се срути; таваните тук бяха ниски, а по стените бяха налепени евтини тапети; беше опушено и миришеше на кухня. По случай празника всички служители си бяха у дома и седяха на креватите си в очакване на обяда. Когато Юлия влезе, те скочиха от местата си и на въпросите й отговаряха плахо, като я гледаха изпод вежди, като арестанти.
— Господи, колко ужасно ви е помещението! — каза тя, като плесна с ръце. — Не ви ли е тясно тук?
— На сърце да е широко — каза Макеичев. — Много сме доволни от вас и възнасяме молитвите си към милосърдния Бог.
— Съответствие на живота с амбициите на личността — каза Початкин.
Като забеляза, че Юлия не разбра Початкин, Макеичев побърза да поясни:
— Ние сме малки хора и сме длъжни да живеем в съответствие със званието си.
Тя огледа помещението за момчетата и кухнята, запозна се с икономката и остана страшно недоволна.
Като се върна у дома, каза на мъжа си:
— Длъжни сме колкото се може по-скоро да се преселим на „Пятницкая“ и да живеем там. И ти всеки ден ще ходиш в склада.
После двамата седяха в кабинета заедно и мълчаха. Беше му тежко на душата и не му се ходеше нито на „Пятницкая“, нито в хамбара, но той се досещаше какво мислеше жена му, и нямаше сили да й противоречи. Погали я по бузата и каза:
— Имам чувството, че животът ни е свършил, а сега започва сив полуживот. Когато разбрах, че брат ми Фьодор е безнадеждно болен, заплаках; ние заедно прекарахме детството и юношеството си, някога го обичах от цялата си душа и сега — такава катастрофа, и ми се струва, че като го губя, окончателно скъсвам със своето минало. А сега, когато ти каза, че трябва да се преместим на „Пятницкая“, в този зандан, започна да ми се струва, че вече нямам и бъдеще.
Той стана и отиде до прозореца.
— Било, каквото било, ще се наложи да се простя с мисълта за щастие — каза той, като гледаше улицата. — Няма такова. Никога не съм го имал и вероятно въобще не съществува. Впрочем веднъж в живота си бях щастлив, когато седях през нощта под твоето чадърче. Помниш ли как веднъж бе забравила чадърчето си у сестра ми Нина? — попита той, като се обърна към жена си. — Тогава бях влюбен в теб и помня, че цяла нощ прекарах под това чадърче в блажено състояние.
В кабинета до шкафа с книги имаше скрин от червено дърво с бронз, в който Лаптев пазеше разни ненужни вещи, включително чадърчето. Той го извади и го подаде на жена си:
— Ето го.
Юлия се вгледа за минутка в чадърчето, позна го и тъжно се усмихна.
— Помня. Когато ми се обясняваше в любов, го държеше в ръце — и като забеляза, че той се кани да тръгва, каза: — Ако може, моля те, върни се по-рано. Без теб ми е скучно.
И после се прибра в стаята си и дълго гледа чадърчето.
Глава 17
Въпреки сложността на работата и огромния оборот в склада нямаше счетоводител и от тефтерите, които водеше деловодителят, не можеше да се разбере нищо. Всеки ден тук идваха комисионери, немци и англичани, с които служителите разговаряха за политика и религия; идваше един пропил се дворянин, болен и жалък човек, който превеждаше чуждестранната кореспонденция в кантората; служителите го наричаха Дребосъка и го черпеха чай със сол. И на Лаптев му се струваше, че изобщо цялото това предприятие е голяма щуротия.
Той ходеше всеки ден в склада и се стараеше да въведе нови порядки; забраняваше да бият чираците и да се надсмиват над купувачите, вбесяваше се, когато служителите с весел смях пращаха някъде в провинцията залежали и негодни стоки като нещо ново и най-модно. Сега той беше най-главният в склада, но както и преди, не знаеше колко голямо е състоянието му, добре ли вървят работите, каква заплата получават старшите служители и т.н. Початкин и Макеичев го смятаха за млад и неопитен, криеха от него много неща и всяка вечер си шепнеха тайнствено със слепия старец. Веднъж в началото на юни Лаптев и Початкин отидоха в Бубновската гостилница да хапнат и да поговорят между другото за работата. Початкин служеше у Лаптеви отдавна и беше постъпил у тях едва осемгодишен. Той беше свой човек, доверяваха му се напълно и когато на излизане от склада прибираше от касата целия приход и го натъпкваше в джобовете си, не събуждаше никакви подозрения. Беше главният в склада и в къщата, а също и в черквата, където изпълняваше длъжността епитроп вместо стареца. Заради жестокото му отношение към подчинените чираци и служители го наричаха Малюта Скуратов.