Шепотът и целувките зад оградата го вълнуваха. Той отиде до средата на двора, разкопча ризата на гърдите си, гледайки към луната, и му се стори, че сега ще заповяда да отворят портичката, ще излезе и повече никога няма да се върне; сърцето му сладко се сви от предчувствие за свобода, той се смееше радостно и си представяше колко чудесен, поетичен и може би свят би могъл да бъде този живот…
Стоеше, не тръгваше и се питаше: „Какво ме задържа тук?“ И го беше яд и на себе си, и на това черно куче, което се търкаляше по камъните, а не отиваше в полето, в гората, където би било независимо и радостно. И на него, и на кучето им пречеше да напуснат двора очевидно едно и също нещо: навикът към принудата, към робското състояние…
На другия ден по пладне тръгна към жена си и за да не скучае, покани Ярцев. Юлия Сергеевна живееше на вила в Бутово и той не беше ходил при нея вече пет дни. Като стигнаха на гарата, приятелите наеха файтон и през целия път Ярцев пя и се възхищава на великолепното време. Вилата се намираше близо до гарата сред голям парк. В началото на главната алея, на двадесетина крачки от вратата, под стара широка топола седеше Юлия Сергеевна в очакване на гостите. Беше облечена в лека изящна светла рокля в кремав цвят, гарнирана с дантели, а в ръцете си държеше същото старо познато чадърче. Ярцев я поздрави и тръгна към вилата, откъдето се чуваха гласовете на Саша и Лида, а Лаптев седна до нея, за да поговорят за работите си.
— Защо те нямаше толкова дълго? — попита тя, без да му пуска ръката. — По цели дни седя тук и гледам дали не идваш. Без теб ми е скучно!
Тя стана и прокара ръка по косите му, с любопитство оглеждайки лицето му, плещите, шапката.
— Ти знаеш, аз те обичам — каза тя и се изчерви. — Ти си ми скъп. Ето пристигна, аз те виждам и не мога да ти опиша колко съм щастлива. Нека да поговорим. Разкажи ми нещо.
Тя му се обясняваше в любов, а той имаше чувството, че е женен за нея вече десетина години, и искаше да закусва. Тя го прегърна през шията, гъделичкайки с коприната на роклята си бузата му; той внимателно отстрани ръката й, стана и без да каже дума, тръгна към вилата. Насреща му тичаха момичетата. „Колко са пораснали! — мислеше си той. — И колко промени за тези три години… Но нали ще се наложи да се живее още може би тринадесет, тридесет години… Какво ли още ни чака! Ще поживеем — ще видим“.
Той прегърна Саша и Лида, които увиснаха на шията му, и каза:
— Поздрави от дядо… вуйчо Федя скоро ще умре, чичо Костя ни изпрати писмо от Америка и ви поздравява. Изложението му е омръзнало и скоро ще се върне. А вуйчо Альоша е гладен.
После седна на терасата и видя как по алеята към вилата бавно вървеше жена му. Тя си мислеше за нещо и лицето й беше тъжно и очарователно, а в очите й блестяха сълзи. Не беше вече предишната слаба, крехка, бледолика девойка, а зряла, красива, силна жена. И Лаптев забеляза с какъв възторг я гледаше Ярцев, как този неин нов, прекрасен израз се отразяваше на неговото лице, също тъжно и възхитено. Сякаш я виждаше за пръв път в живота си. И когато закусваха на терасата, Ярцев някак радостно и свенливо се усмихваше и гледаше непрекъснато Юлия, красивата й шия. Лаптев неволно ги наблюдаваше и си мислеше, че може би ще се наложи да живее още тринадесет, тридесет години… И какво ще преживее за това време? Какво ни готви бъдещето?
И си мислеше:
„Ще поживеем — ще видим“.
1895