— Разбира се — каза Лаптев и се изчерви.
— Да, разбира се. Между другото такъв дръвник, като това татенце, и със свещ не може да се намери. Не можете да си представите колко нечистоплътно, бездарно и недодялано говедо е той! Там при вас, в столицата, и до ден днешен се интересуват от провинцията само откъм лиричната й страна, така да се каже, откъм пейзажа и Антон Горемика1, но, кълна ви се, приятелю мой, никаква лирика няма, а само диващина, подлост, мръсотия и нищо повече. Вземете днешните жреци на науката, днешната, така да се каже, интелигенция. Можете ли да си представите, тук в града има двадесет и осем лекари, всички са натрупали състояния и живеят в собствени къщи, а населението, както и по-рано, се намира в най-безпомощно положение. Ето, наложи се да се направи на Нина операция, всъщност нахалос, и трябваше да докараме хирург от Москва, от тукашните нито един не се нае. Не можете да си представите. Нищо не знаят, не разбират, не се интересуват. Попитайте ги например какво е ракът? Какво? Защо и как се появява?
И Панауров започна да обяснява какво е това рак. Той беше специалист по всички науки и обясняваше научно всичко, за каквото и да станеше дума. Но обясняваше някак по своему. Имаше си собствена теория за кръвообращението, своя химия, своя астрономия. Говореше меко, убедително и думите „не можете да си представите“ произнасяше с умоляващ глас, примижаваше с очи, въздишаше мъчително и се усмихваше милостиво, като цар, и се виждаше, че е много доволен от себе си и съвсем не мисли, че е вече на петдесет години.
— Нещо ми се прияде — каза Лаптев. — С удоволствие бих хапнал нещичко солено.
— Колко му е? Веднага ще го уредим.
След малко Лаптев и зет му седяха горе в трапезарията и вечеряха. Лаптев изпи чашка водка и премина на вино, Панауров нищо не пи. Той никога не пиеше и не играеше карти и все пак разсипа своето и на жена си състояние и беше потънал в дългове. За да пропилееш толкова много за толкова кратко време, трябва да имаш не пороци, а нещо друго, някакъв особен талант. Панауров обичаше вкусните ястия, обичаше красиво подредената трапеза, музиката по време на ядене, наздравиците, поклоните на лакеите, на които небрежно подхвърляше бакшиш по десет и дори по двайсет и пет рубли; участваше винаги във всички подписки и лотарии, изпращаше на познатите именници букети, купуваше чашки, чинийки, копчета за ръкавели, връзки, бастуни, парфюми, цигарета, лули, кученца, папагали, японски вещи, старинни предмети; пижамите му бяха копринени, креватът — от черно дърво, със седеф, халатът — направо от Бухара и т.н., и за всичко това се пръскаха „маса пари“, както се изразяваше самият той.
По време на вечерята все въздишаше и поклащаше глава.
— Да, всичко на този свят си има край — казваше тихо, премрежил тъмните си очи. — Вие ще се влюбите, ще обичате и ще страдате, ще разлюбите, ще ви изневерят, защото няма жена, която не би изневерила, ще страдате, ще изпаднете в отчаяние и сам ще изневерите. Ще дойде време, когато ще остане само споменът, вие ще разсъждавате хладнокръвно и всичко това ще ви изглежда съвсем глупаво…
А Лаптев, уморен, подпийнал, гледаше красивата му глава, черната му подстригана брада и му се струваше, че разбира защо жените толкова обичаха този разглезен, самоуверен и физически обаятелен човек.
След вечерята Панауров не остана вкъщи, а отиде в другото си жилище. Лаптев излезе да го изпрати. Панауров единствен от целия град носеше цилиндър и сред сивите огради, жалките къщурки с по три прозорчета и избуялата коприва изящната му контешка фигура, цилиндърът и жълтите му ръкавици пораждаха всеки път и странно, и тъжно впечатление.
След като се сбогуваха, Лаптев бавно пое към къщи. Луната светеше ярко, всяка сламчица по земята можеше да се види и на него му се струваше, че лунната светлина гали непокритата му глава, като пух докосва косите му.
— Обичам! — произнесе той гласно и му се прииска да затича, да догони Панауров, да го прегърне, да му прости, да му подари много пари, после да избяга някъде в полето, в гората и да бяга, без да се обръща назад.
Вкъщи върху стола видя чадърчето, забравено от Юлия Сергеевна, грабна го и страстно го целуна. Чадърчето беше копринено, доста употребявано, пристегнато със старо ластиче; дръжката беше от обикновена бяла кост, евтина. Лаптев го отвори и му се стори, че около него дори ухае на щастие. Намести се по-удобно и без да изпуска чадърчето от ръце, започна да пише на един от своите приятели в Москва:
„Мили, скъпи Костя, ето Ви новина: аз отново обичам! Казвам отново, защото преди шест години бях влюбен в една московска актриса, с която не успях дори да се запозная, и през последната година и половина живеех с известната Ви «особа» — немлада и некрасива жена. Ах, скъпи, как никак не ми провървя в любовта! Никога не съм имал успех сред жените и ако казвам отново, то е, защото е някак тъжно и обидно да осъзнаеш, че младостта ти е отминала съвсем без любов и че едва сега — на тридесет и четири години, обичам истински за пръв път. Нека да бъде отново обичам.
1
Герой от едноименната повест на руския писател Д. В. Григорович (1822–1899), в която се описва тежката съдба на селянина.