Да знаете само какво момиче е! Не може да се нарече красавица — лицето й е широко и е много слаба, но пък какво прекрасно излъчване на доброта, как се усмихва! Гласът й, когато говори, пее и звънти. С мен тя не заговаря, не съм я опознал, но когато съм около нея, чувствам рядкото, необикновено същество, обзето от високи стремежи и разум. Тя е религиозна и не можете да си представите доколко този факт ме трогва и я извисява в очите ми. По този пункт съм готов да споря с Вас безкрай. Вие сте прав, нека бъде по Вашему, но все пак аз обичам, когато се моли в църквата. Тя е провинциалистка, но е учила в Москва, обича нашата Москва, облича се като московчанка и затова я обичам, обичам, обичам… Виждам как се мръщите и се готвите да прочетете дълга лекция за същността на любовта и за това, кого трябва да обичаме и кого не, и пр., и пр. Но, мили Костя, докато сам не обикнах, също отлично знаех какво е любов.
Сестра ми Ви благодари за поздравите. Тя често си спомня как някога е возила Костя Кочевой да го записва в подготвителния клас, и до ден днешен Ви нарича клетия, защото в спомена й Вие сте момчето сираче. И така, клето ми сираче, аз обичам. Засега това е тайна, не казвайте нищо там на известната Ви «особа». Мисля, че всичко ще си дойде на мястото или както казва лакеят у Толстой, ще се уталожи…“
Като завърши писмото, Лаптев си легна. Очите му сами се затваряха от умора, но, кой знае защо, не можеше да заспи; струваше му се, че уличният шум му пречи. Наблизо премина стадо, свириха на рог, после зазвъняха за литургия. Ту каруца ще премине със скърцане, ту ще се разнесе гласът на някоя жена, тръгнала на пазар. И врабчетата чирикат безспир.
Глава 2
Утринта беше весела, празнична. Към десет часа в гостната въведоха Нина Фьодоровна, облечена в кафява рокля, с прическа, и тя се разходи малко и постоя пред отворения прозорец; усмивката й беше широка, наивна и като я погледнеше, на човек му идеше на ум за един местен художник, пияница, който наричаше лицето й свято и искаше да я рисува с маслени бои.
И всички — и децата, и прислугата, и дори брат й Алексей Фьодорович, пък и самата тя, се изпълниха с увереност, че непременно ще оздравее. Момичетата с креслив смях гонеха вуйчо си, залавяха го и в къщата стана шумно.
Идваха външни хора да се осведомят за здравето й, носеха просфори, разказваха, че почти във всички църкви днес са служили молебени за нея. Тя беше благодетелка на своя град, обичаха я. Занимаваше се с благотворителност с необикновена лекота също като брат си Алексей, който раздаваше пари с лека ръка, без да се съобразява трябва ли да ги раздава, не трябва ли.
Нина Фьодоровна плащаше таксите на бедните ученици, раздаваше на стариците чай, захар, сладко, обличаше бедните годеници с булчински премени и ако в ръцете й попаднеше вестник, най-напред търсеше някакво възвание или бележка за нечие бедствие.
В ръцете си сега държеше цяло тесте разписки, с които разни бедняци, нейни просители, бяха вземали продукти от бакалницата и които търговецът й изпрати предния ден с молба да заплати осемдесет и две рубли.
— Виж ти, колко са награбили безсрамниците! — говореше тя, разчитайки едва грозния си почерк върху разписките. — Не е шега. Осемдесет и две! Ще взема да не ги дам.
— Днес ще платя аз — каза Лаптев.
— Това пък защо, защо? — разтревожи се Нина Фьодоровна. — Достатъчно е, че всеки месец получавам по двеста и петдесет от теб и от брат ни. Господ да ви поживи — добави тихо тя, за да не чуе прислугата.
— А пък аз харча на месец по две хиляди и петстотин — каза той. — Още веднъж ти повтарям, мила, имаш същото право да харчиш, каквото аз и Фьодор. Баща ни има три деца и от всеки три копейки една ти принадлежи.
Но Нина Фьодоровна не разбираше и изразът й беше на човек, който решаваше много трудна задача. Тази безпомощност по паричните въпроси всеки път безпокоеше и смущаваше Лаптев. Освен това той подозираше, че тя има дългове, за които се срамуваше да му каже и които я караха да страда.
Дочуха се стъпки и тежко дишане: нагоре по стълбата се изкачваше докторът, както обикновено рошав и размъкнат.
— Ру-ру-ру — тананикаше си той. — Ру-ру.
За да го избегне, Лаптев излезе в трапезарията, после слезе на долния етаж, у дома. За него беше ясно, че да се сближи за кратко с доктора и да посещава дома му ей така, бе невъзможно; и да се среща с това „говедо“, както го наричаше Панауров, беше неприятно. И бездруго толкова рядко виждаше Юлия Сергеевна. Съобрази, че бащата го няма у дома и ако занесе сега чадърчето на Юлия Сергеевна, вероятно ще я завари сама в къщата, и сърцето му се сви от радост. По-скоро, по-скоро!