Взе чадърчето и силно развълнуван, се понесе на крилете на любовта. Навън беше горещо. В огромния двор на доктора, обрасъл с бурени и коприва, двадесетина момчета ритаха топка. Бяха деца на квартирантите, занаятчии, които живееха в трите стари неугледни пристройки, които докторът всяка година се канеше да ремонтира и все отлагаше. Разнесоха се звънки силни гласове. В отдалечената част, до входа на къщата, стоеше Юлия Сергеевна, скръстила ръце отзад, и гледаше играта.
— Здравейте! — извика Лаптев.
Тя се озърна. Обикновено той я виждаше равнодушна, студена или както вчера — уморена, но сега изражението й беше живо и весело, като на момчетата, които играеха на топка.
— Погледнете, в Москва никога не играят толкова весело — каза тя, идвайки към него. — Впрочем там няма такива големи дворове, няма къде да потичат. А баща ми току-що тръгна към вас — добави тя, зяпайки децата.
— Зная, но аз не идвам при него, а при вас — каза Лаптев, любувайки се на младостта й, която по-рано като че ли не забелязваше и която като че ли откриваше едва днес; струваше му се, че вижда за първи път тънката й бяла шия със златно синджирче. — Аз при вас… — повтори той. — Сестра ми ви праща това чадърче, забравили сте го вчера.
Тя протегна ръка, за да вземе чадърчето, но той го притисна към гърдите си и заговори страстно, неудържимо, отдаден отново на сладкия възторг, който бе изпитал снощи под чадърчето:
— Моля ви, подарете ми го. Ще го пазя за спомен от вас… от нашето познанство. То е толкова прекрасно!
— Вземете го — каза тя и почервеня. — Но в него няма нищо прекрасно.
Той я гледаше в упоение, мълчеше и не знаеше какво да каже.
— Защо ви държа в тая пещ? — каза тя след известно мълчание и се разсмя. — Да отидем в стаята.
— Няма ли да ви преча?
Влязоха на сянка. Юлия Сергеевна изтича нагоре, шумолейки с бялата си рокля на сини цветчета.
— Не може да ми се попречи — отговори тя, спирайки на стълбището, — аз никога нищо не правя. При мен всеки ден е празник, от сутрин до вечер.
— Думите ви са ми неразбираеми — каза той, приближавайки към нея. — Израснал съм в среда, в която се трудят всеки ден, всички без изключение, и мъже, и жени.
— А ако няма какво да се прави?
— Трябва да поставиш живота си в такива условия, че трудът да ти стане необходимост. Без труд не може да има чист и радостен живот.
Той отново притисна чадърчето към гърдите си и каза тихо, неочаквано и за себе си, без да познае гласа си:
— Всичко бих дал, ако се съгласите да станете моя жена. Всичко бих дал… Няма цена, няма жертва, която не бих приел.
Тя потръпна и го погледна с почуда и страх.
— Какво говорите, какво говорите? — продума и пребледня. — Това е невъзможно, повярвайте ми. Извинете.
После бързо, все така шумолейки с роклята си, тръгна нагоре и се скри зад вратата.
Лаптев разбра какво означаваше това, и настроението му се промени тутакси, рязко, сякаш светлината в душата му помръкна внезапно. Засрамен, унизен като човек, когото са пренебрегнали, когото не харесват, който е противен, може би отвратителен, от когото бягат, той излезе от къщата.
„Всичко бих дал“ — иронизираше се, докато се прибираше вкъщи по жегата и си спомняше подробностите по обяснението. „Всичко бих дал“ — съвсем търгашески. Като че ли му е притрябвало някому твоето всичко!
Всичко, което беше казал току-що, му се струваше глупаво до поврат. Защо излъга, че е израснал в среда, в която всички без изключение се трудят? Защо говореше с назидателен тон за чистия, радостен живот? Това беше глупаво, неинтересно, фалшиво — фалшиво по московски. Но лека-полека го обзе безразличието на престъпниците след суровата присъда, вече мислеше, че слава Богу, всичко е минало, ужасната неизвестност бе отминала и не трябваше по цели дни да чака, да се измъчва и да мисли само за едно и също; всичко се изясни; трябваше да отхвърли всякакви надежди за лично щастие, да живее без желания, без надежди, да не мечтае, да не чака, а за да избегне скуката, която омерзително го обсебваше, можеше да се захване с чуждите работи, с чуждото щастие и нямаше да усети как щеше да дойде старостта, животът щеше да стигне до своя край — и нищо друго не му трябваше. Вече му бе все едно, нищо не искаше и можеше да разсъждава хладно, но усещаше по лицето си, особено под очите, някаква тежест, челото му се напрягаше като опъната гума, аха — да бликнат сълзите му. Почувствал тялото си без сили, той легна в постелята и след пет минути дълбоко заспа.