И сега, както обикновено, той отгатваше намеренията й. Разбираше, че тя иска да продължи вечаршното и само заради това го помоли да я изпрати и сега го води към дома си. Но какво още може да добави към отказа си? Какво ново е замислила? По всичко, по погледите, по усмивката и дори по това, как държеше главата и раменете си, вървейки до него, той виждаше, че тя, както и преди, не го обича, че той й е чужд. Какво ли още иска да му каже?
Сергей Борисич си беше вкъщи.
— Добре дошли, много се радвам, че ви виждам, Фьодор Алексеич — каза той, като бъркаше името му. — Много се радвам, много се радвам.
По-рано не беше толкова любезен и Лаптев съобрази, че предложението му е стигнало до доктора. Това не му хареса. Седеше сега в гостната и тази стая му правеше странно впечатление с еснафската си обстановка, с лошите си картини и въпреки че в нея имаше и кресла, и огромна лампа с абажур, приличаше по-скоро на необитаемо помещение, на просторен хамбар и беше повече от ясно, че в такава стая може да се чувства като у дома си само човек като доктора; другата стая, почти двойно по-голяма, наричаха залата и тук имаше само столове като в зала за танци. И докато седеше в гостната и говореше с доктора за сестра си, Лаптев започна да се измъчва от едно подозрение. Да не би Юлия Сергеевна да посети сестра му и да го доведе после тук, за да му обяви, че приема предложението му? О, колко ужасно е това, по-ужасното е, че неговата душа бе достъпна за подобни подозрения. Той си представяше как снощи бащата и дъщерята дълго са се съветвали, може би и дълго са спорили и най-накрая са постигнали съгласие, че Юлия Сергеевна е постъпила лекомислено, като е отказала на богатия човек. В ушите му звучаха дори думите, които говорят родителите в подобни случаи: „Наистина, ти не го обичаш, но помисли си само какво богатство можеш да придобиеш!“
Докторът се накани да тръгне при болните. Лаптев искаше да излезе с него, но Юлия Сергеевна каза:
— Моля ви, останете!
Тя се бе измъчила, бе паднала духом и сега убеждаваше себе си, че да се откаже на порядъчен, добър, любящ човек само защото не й харесваше, особено когато с този брак й се предоставяше възможност да промени живота си, своя невесел, монотонен, празен живот, когато младостта си отиваше и в бъдещето не се виждаше нищо по-светло, да се отказва при такива обстоятелства, бе безумие, каприз и прищявка и че дори Господ можеше да я накаже за това.
Баща й излезе. Когато стъпките му утихнаха, тя изведнъж се спря пред Лаптев и каза решително, странно пребледняла.
— Дълго мислих вчера, Алексей Фьодорич… Приемам предложението ви.
Той се наведе и целуна ръката й, тя неловко го целуна с хладни устни по главата. Той чувстваше, че в това любовно обяснение липсва главното — нейната любов, и има много излишни неща, искаше му се да закрещи, да избяга, веднага да замине в Москва, но тя стоеше наблизо, изглеждаше му толкова прекрасна и страстта го овладя внезапно, той съобрази, че вече е късно за размисли, прегърна я страстно, притисна я към гърдите си и като бръщолевеше някакви слова, премина на ти, целуна я по шията, после по бузата, по главата…
Тя се отдръпна до прозореца, изплашена от тези ласки, и двамата вече съжаляваха, че се обясниха, и смутени се питаха: „Защо стана така?“
— Ако знаехте колко съм нещастна! — продума тя, притиснала ръце.
— Какво ви е? — попита той, пристъпвайки към нея, като също притисна ръце. — Скъпа моя, за Бога, кажете — какво? Но само истината, моля ви, само голата истина!
— Не ми обръщайте внимание — каза тя и се усмихна пресилено. — Обещавам ви, ще ви бъда вярна, предана жена… Елате тази вечер.
Докато седеше после у сестра си и четеше исторически роман, той си спомняше всичко това и му беше обидно, че на великолепното му чисто, разгърнато чувство отвръщат толкова дребнаво — не го обичат, а приеха предложението му вероятно само защото е богат, тоест предпочетоха в него това, което самият той ценеше най-малко. Можеше да се допусне, че Юлия, чиста и вярваща в Бога, нито веднъж не е помислила за пари, но нали тя не го обича, не го обича и вероятно има сметка, може би ненапълно осъзната, смътна, но все пак сметка. Къщата на доктора му беше противна с еснафската си обстановка, самият доктор беше жалък тлъст скъперник, някакъв оперетъчен Гаспар2 от „Корневилските камбани“, самото име Юлия вече му звучеше вулгарно. Той си представяше как той и неговата Юлия ще се венчаят всъщност съвършено непознати, без капка чувство от нейна страна, все едно ги е сватосвала сваха, и за него сега оставаше една утеха, толкова банална, както и самият този брак, утехата, че той не е първият, нито последният, че така се женят и омъжват хиляди хора и че Юлия с времето, когато го опознае по-отблизо, може би ще го обикне.