— И продължаваш да говориш?! Ако те бодна с една игла, ще изчезнеш! — възрази приятелят му и се потупа шумно по рамото: — Ей това е истинско нещо: пот, усилия, пържоли… А твоето е само вода!
— Не се ли виждаш какво представляваш бе, дребен! — усмихна се Поло.
— Дребен, ама вдигам сто й двайсет от лежанка!
— Хайде да видим! — Поло почака едно момче да свърши серията си, после взе два диска по двайсет и пет килограма и ги наниза на щангата. — Гледай сега тука! — Добави още петнайсет кила, промъкна се под лоста и го обхвана с ръце. Желязото беше студено и грапаво, малко ръждясало. Той пое дълбоко дъх, изви гръб и с огромно усилие отмести тежестта. Разклати я леко и я спусна пред гърдите си, за да я оттласне нагоре. Щангата се опря на подпорите със силен шум.
— Кажи сега, де! Това знаеш ли кога ще го направиш, мамка му!
— Веднага! Ще я вдигна като едното нищо! — Луконе зае мястото му и направи гримаса, която значеше: „Дребна работа!“ Разпери ръце, вкопчи се в дългата щанга и я издърпа решително, после я спусна бавно надолу и я изтласка. — Едно! — отброи с усмивка. Отново я спусна, опря я в гърдите си и я изтласка нагоре. — Две! Ако искам, мога и повече.
— О, така ли? А защо не пробваш така? — Поло добави два килограма и половина отдясно и щангата се наклони.
— Ей, какво правиш, да не си откачил?! — Луконе се опита да реагира, но желязото го затисна. — Идиот, махни я от мен, задушавам се!
А Поло се заливаше от смях:
— „Ако искам, мога и повече!“ И какво стана сега? Давай, хайде, вдигни я!
Скело от ъгъла му пригласяше. Стефано реши да не се намесва.
— Махни я от мен! — Луконе беше почервенял от яд.
Две по-малки момчета се спогледаха, не знаеха какво да правят. Като видяха, че Луконе се задушава, решиха да му помогнат. Поеха щангата от двете страни и с известно усилие я върнаха на стойката. Луконе се посъвзе и стана, Скело тутакси спря да се смее, а Поло се превиваше на земята и нищо не забеляза. По едно време се обърна и като видя Луконе пред себе си, скочи уплашено. Хукна да бяга, но продължаваше да се смее и се спъваше в щангите. Луконе кашляше и го гонеше.
— Само да те хвана, такъв шамар ще ти забия, че ще се смалиш още повече, тъпо джудже!
Поло нахълта в женските съблекални — просто блъсна вратата и тя се отвори. Момичетата се разпищяха. Луконе замръзна на място, замаян от гледката на меки розови хълмчета. Поло спря и пристъпи назад.
— Леле, гледай какво става! Това ли е Раят?
Една дебеланка момиче се втурна към вратата и я блъсна в лицето му. Двамата приятели се умълчаха за миг.
— Видя ли оная в дъното? Какви цици, а?
— Ами първата отляво? Дупе и половина! Хич не беше за изхвърляне…
— Няма да я изхвърля, със сигурност! Да не съм педал като тебе!
И се подгониха отново.
Стефано отгърна листа на своята карта — беше му го дал Франко, инструкторът.
— Започваш с четири серии на пейка номер едно. Вземи тежести от пет килограма, трябва малко да се разшириш. Колкото по-солидна е основата, толкова повече може да се надгражда.
И той се захвана веднага. Четири серии по десет, всеки ден, всяка седмица. След първия месец се чувстваше по-добре, раменете не го боляха вече, ръцете му бяха станали малко по-силни, гърдите му също заякнаха. Промени начина си на хранене. Сутрин — протеини на прах, едно яйце, мляко, дроб от мерлуза. На обяд — малко паста, кървав бифтек, бирена мая и житни кълнове. Вечер — фитнес. Почиваше само в неделя, като добър християнин. В понеделник започваше отново. Седмица след седмица, стъпка по стъпка. Затова му лепнаха прякора Степ.
Един ден в салона връхлетя Сицилианеца:
— Ей, кой иска малко лицеви опори?
Той беше един от първите членове на „Будокан“. Никой не смееше да се мери с него.
— Мамка му, не ви карам да обирате банка!
Със Сицилианеца все се стигаше до кавги. Ако загубиш от него — подиграва ти се до безкрай. Ако го победиш… не се знае какво може да ти се случи — засега никой не беше успял.
— Значи в целия шибан фитнес няма кой да направи няколко лицеви опори заедно с мен?!
— Има.
Сицилианеца изгледа Степ от главата до петите.
— Окей, да отидем оттатък.
Оттеглиха се в една малка стаичка, където завариха две момчета. Едното веднага излезе, другото продължи да тренира. Сицилианеца застана пред него и го изгледа с усмивка. Момчето спря. Видя Поло, Луконе, Скело, Бъни и другите, които препречиха тясната врата, и разбра, че трябва да се разкара. Остави гиричките и се провря между планините от мускули.