— Хайде стига, недей така, всеки е минал през това, всеки е искал да сложи край, но… спомни си кроасаните в „Монди“, пицата в „Бафето“, сладоледите на Джовани…
Палина се усмихна, подсмърчайки.
— И аз… когато се разделих с Марко — продължаваше Баби, — отначало мислех, че ще умра, обаче помниш ли колко бързо ми мина… Ти ми помогна, водеше ме насам-натам… срещнах Степ… Вярно, сега искам да го убия, но поне съм добре, нали?
От този ден сякаш нещо завинаги се пропука. Започнаха да се чуват все по-рядко, пък и вече нямаше какво да си кажат. Може би защото подобна проява на слабост е последното, за което човек би желал да си спомня. Или защото винаги мислим, че нашата скръб е най-силна и никой не е в състояние да я разбере. Никой не може да обича така, както обичаме ние, никой не може да страда така, както страдаме ние. Вероятно Палина така и не й прости, че заведе Степ на оня купон. Ако го беше оставила да отиде на гонката, Поло нямаше да умре, нали Степ беше неговият ангел хранител…
Или може би имаше някаква друга причина, скрита и непонятна. „Трябва да й се обадя. На Коледа всички стават добри.“
— Баби! — провикна се Рафаела. — Ела за малко!
Тя изтича в другата стая.
— Я виж кой е тук! — усмихна се майка й.
До вратата стоеше Алфредо и Баби мъничко се изчерви. В това отношение не се беше променила.
— Много е топло у вас… — отбеляза той, опитвайки се да стопи ледовете.
— Аха…
Майка й ги остави сами.
— Искаш ли да отидем на площад „Дел Пополо“, да погледаме изложбата на Презепи22?
— Да, изчакай само да се облека.
Той й стисна ръката, тя го погледна съучастнически. Странно, от сто години живееха в този комплекс, а доскоро изобщо не се познаваха.
— Знаеш ли, напоследък бях много зает, готвех дипломна работа… и освен това скъсах с моята… приятелка.
— Така ли? И аз!
— И ти ли пишеш дипломна работа?
— Не, и аз скъсах с моя приятел.
Всъщност Степ не знаеше още, но тя беше взела решение.
Облече палтото си и тъкмо бяха на прага, когато звънна телефонът. Баби спря за миг. Едно иззвъняване, две. Рафаела вдигна слушалката.
— Да? — И понеже Баби я гледаше въпросително, поклати нежно глава: — За мен е… — Отвърна на вялата й целувка и на възпитаното „довиждане“ на Алфредо. Вратата се затвори. — Ало? Не, няма я Баби. Не знам кога ще се върне.
Степ затвори телефона. Дали наистина е излязла? Почувства се сам, вече лишен и от гордост.
По-късно вървеше пеша сред празничното оживление и гледаше щастливите двойки, отрупани с подаръци. Усмихна се. Трудно е да караш, когато тя те прегръща, когато иска да сменя скоростите, а не може, когато имаш само една ръка, за да въртиш волана и в същото време да я обичаш. Лъхна го аромат на печени кестени. Така копнееше да вдиша парфюма й… Припозна се в едно момиче и едва укроти ритъма на разочарованото си сърце.
Улица „Виня Стелути“; ден, изпълнен със смях. Степ я носеше на ръце като малко дете, целуваше я пред всички. Влязоха в „Еуклиде“, той я остави внимателно на една седалка пред бара и поръча на висок глас:
— Малка бира Peroni и торта с крем за моето момиче!
После излязоха навън, тя беше отново в ръцете му. Една млада двойка ги изгледа и момичето въздъхна замечтано. Видяха ги и родителите на Баби:
— Какво е станало? Да не си паднала от мотора? Удари ли се?
Някой го блъсна в навалицата. Степ дори не обърна внимание, че е красива млада жена. Накъдето и да погледнеше, виждаше само спомени.
Лято. Конкурсът за Мис Аржентина. Баби се яви ей така, на шега, а той побесня от коментара на някакъв чичко:
— Гледай какво сладко дупе!
Веднага скочи да го бие. Изхвърлиха го от дискотеката и в крайна сметка не можа да види как я награждават. Леле, беше се любил с Мис Аржентина! Толкова пъти… Нощем във вила „Глори“, под Кръста на загиналите във войните, на онази пейка сред храстите, в новата й кола… Веднъж дойдоха ченгета, провериха й документите, а Степ тихо подвикна след тях:
— Завиждате, а?
Помагаше й да прескочи оградата на зоопарка, прегръщаше я сред клетките със зверове — двамата бяха толкова свободни пред очите на тези затворници…