Казват, че когато човек умира, вижда най-важните моменти от живота си като на филмова лента. Степ се опита да отблъсне спомена, но в един миг разбра: нямаше смисъл, всичко това беше минало.
Реши да отиде у Скело, цялата тайфа беше там, нали празнуваха Коледа. Когато вратата се отвори, изпита някакво странно познато усещане.
— Ей, Степ! Мамка му, не съм те виждал от сто години! Влизай, играем на кончета. Знаеш ли как се играе?
— Предпочитам да гледам. Има ли бира?
Сицилианеца му подаде една, вече отворена.
Телевизорът беше включен. Отнякъде се чуваше музика.
Всичките му приятели се бяха постарали да изглеждат добре: широки сини сака, тесни дънки… Това беше представата им за елегантност. Тук-там — по някой костюм или джинси от кадифе.
На погребението на Поло бяха сериозни, с тесни ризи и мрачни лица. Изслушаха проповедта на свещеника, излязоха тихо. В дъното плачеха момичетата, избягали от училище. Бяха все приятелки на Палина. В онзи ден всички страдаха истински, скрити зад слънчеви очила Balorama, Ray-Ban или Persol. Гледаха тъжно надписа „Чао, Поло!“, изваян от розови хризантеми. Подпис: „Твоите приятели.“
Господи, колко му липсваше! Очите му се наляха със сълзи.
Срещна нечия бегла усмивка. Беше Мада, седеше в ъгъла и прегръщаше някакво момче. Усмихна й се и извърна глава.
Къщата на Скело. Решетката, която разделяше хола на две половини. Веднъж по телевизията щяха да дават „Ловеца“ и всички отидоха да го гледат у Скело. Поло не забеляза, че зад решетката седи майка му. Запя Cavatina, после спря по средата, „Само един удар!“ — каза и избълва чудовищна оригня.
Жената се надигна ужасена от креслото:
— Боже, синът ми дружи с животни!
Вместо да се извини, Поло се търкулна на земята и загрухтя. Тогава Хук започна да лае, някой изцвили, а Скело се хвана с две ръце за решетката и се покатери нагоре като маймуна. Настана луда бъркотия и майка му избяга от хола.
Степ надигна бирата. Поло много му липсваше.
Една вечер се направиха на служители в спортния център, уж паркираха автомобилите на клиентите. Задигнаха едно Maserati с телефон и обикаляха с него цялата нощ, като позвъниха на всички, за които се сетиха. Обаждаха се чак в Америка, крещяха мръсотии…
Ами кучето на Джачи? Тръгнаха да й го връщат и по пътя Поло не спря да протестира.
— Да му се не види, така се привързах към Арнолд… Това псе е голяма работа! Защо ще го даваме на дъртата вещица? Ако можеше да избира, Арнолд щеше да си остане при мен. Мамка му, той никога не се е забавлявал така! Оставям го да се чука всеки ден, да спи в леглото ми, да яде каквото си иска… Какво повече му трябва на едно куче?
— Да, ама не можа да го научиш да носи пръчка!
— Дай ми още една седмица и ще го науча!
Степ се засмя и натисна звънеца на домофона.
Оставиха Пепито вързан за вратата и се скриха зад една кола. Видяха как Джачи излиза, вижда кучето и разплакана го прегръща.
— Мамка му, по зле е от Мерола! — отбеляза Поло.
И после стана чудо. Учителката захвърли връвчицата, Пепито скочи, затича се като луд и я донесе обратно, доволен от себе си. Поло не издържа и се развика:
— Успя! Успя! Мамка му, знаех си!
Джачи го видя и хукна към него, а Степ го натовари на мотоциклета и отпраши с пълна скорост.
Денем, нощем, без светлини — чувстваха се безсмъртни. Като в онова яко меле във „Витрините“… Всички бяха пияни. Дойде полиция и се разбягаха, яхнаха моторите и караха до изтощение. Спряха, Поло му се ухили и Степ се смути, нещо не беше наред.
— Мамка му, Поло! Липсва ти един зъб!
Той се наведе над страничното огледало.
— Ей, вярно бе!
Върнаха се във „Витрините“, но вече беше затворено. Висяха пред входа до сутринта, Поло непрестанно провираше езика си в новата дупка и се опитваше да подсвирне през нея. Накрая пристигна собственикът Бандини и се захванаха да търсят зъба сред парчета от счупени чинии и чаши. Откриха го до един фас от Camel light.
— Ето го! — Поло го вдигна като грижовен баща, който помага на детето си да се изправи; почисти го от пръстта, после тъжно го положи в една кибритена кутийка и я разклати до ухото си. Качи се на мотора и нареди: — Закарай ме в болницата, искам да ми го сложат веднага.
— Не може, пич! Трябва да отидеш на зъболекар!
— В „Бърза помощ“ ще ми го монтират за две минути! Отиваме или не?