— Обичам те. Да отидем у нас.
Родителите й се бяха прибрали, така че двамата спряха пред входа.
— Ето така ми харесваш — похвали го тя. — Не се скара с оня кретен. Променил си се, вече си друг човек.
Той се усмихна, изпрати я до вратата, изчака я да заключи, а после се втурна надолу по стълбите, скочи върху своята хонда и се понесе обратно към „Класико“. Идиотът въобще не разбра откъде му дойде първият удар. Озова се навън, до чешмата, със счупен нос. Разхлипа се, явно му мина меракът да кани чужди момичета. Тогава Степ се прибра и заспа спокойно. Не искаше да е друг човек, но това Баби нямаше как да го разбере.
Е, сега ситуацията е друга, вече не са заедно и няма нужда да се преструва. Свободен е да бъде себе си. Оная Thema се появи отново, Степ включи двигателя и подкара след нея на първа. „Ще спре на стопа, няма къде да иде.“ Под улица „Ячини“ имаше интензивно движение и се беше струпала дълга колона. „Ето, спря.“ Степ се усмихна, залепи се за задната броня и понечи да слезе. Но точно в този момент проумя: какъв е смисълът да му смачка фасона, да го нарита, да му смели колата, да му разбие прозорците и да напъха главата му в тях? Щяха ли да се върнат онези щастливи дни? Стори му се, че чува гласа й:
— Знаех си, никога няма да се промениш…
Задмина колата, без дори да я погледне, и продължи спокойно напред в този празничен ден. Без любопитство, без гняв. „Видя ли, Баби, не е вярно това, което си мислиш. Промених се. Нали на Коледа всички стават добри.“
54.
Влезе вкъщи и спря насред хола. Иззад вратата се чуваше шум, някой пееше весело. Степ надникна в кухнята и видя Паоло до печката.
— Е, слава Богу! Вече си мислех, че няма да се прибереш! Готов ли си за вечеря?
— Ти какво правиш вкъщи, не трябваше ли да си у Мануела?
— Отложи се. Предпочетох да остана с теб. — Той сложи на масата огромна салата с ругета, грана и някакви светли гъби.
— Et voilà! Френска кухня!
Беше препасан с най-обикновена престилка. Оная с цветенцата висеше окачена до мивката.
— Не, сериозно, защо не си с Мануела?
— Не питай, лоша работа. Дай да говорим за друго.
— Ясно.
— Само гледай да не изядеш салатата, чу ли? Защо не наредиш масата оттатък… Покривката е там, долу.
Степ отвори чекмеджето и взе първата, която му попадна.
— Не, червената! По-чиста е, пък и нали е Коледа все пак. А… обадиха се мама и татко, искаха да те поздравят. Защо не им звъннеш?
— Опитах, беше заето. — Той се отправи към хола.
— Ами опитай пак.
Мълчание.
— Е, добре. Както искаш.
Седяха един срещу друг, малка елха блестеше на близката масичка, телевизорът беше включен без звук, по радиото неспирно вървяха коледни песни.
— Леле, Паоло, пастата е страхотна!
— Трябва й още сол.
— Според мен така е добре.
Баби също на всичко добавяше сол, понякога даже, без да опита.
— Не бързай, може да е солено! — й казваше той.
— Ти не разбираш. Просто обичам да соля!
Наистина не разбираше. Защо стана така? Как можа да отиде при друг? Представи си ги прегърнати. „Той едва ли ще я обича. Едва ли ще се забавлява с милите й капризи. Едва ли ще хареса малките й ръце, изгризаните й нокти, дебеличките й крака, скритата бенка… всъщност не чак толкова скрита. Може би ще я види, това да. Но никога няма да я заобича, поне не толкова.“
Паоло го погледна угрижено:
— Отвратителна е, нали? Ако не ти е вкусна, остави я. Второто е страхотно.
— Напротив, пастата е много хубава, честно.
— Какво има тогава?
— Не питай, лоша работа.
— По-лоша от моята?
Степ кимна. Усмихнаха се. Братски поглед в прекия смисъл на думата, за пръв път от толкова време насам.
Дълъг, решителен звън разцепи въздуха, носейки им радост и надежда. Степ изтича да отвори вратата.
— О… Здрасти, Палина. — Опита се да прикрие разочарованието си. — Ще влезеш ли?
— Не, минавам само набързо, да ти пожелая Весела Коледа. Виж какво ти нося. — Подаде му малко пакетче.
— Сега ли да го отворя?
Тя кимна. Степ го повъртя в ръцете си, докато намери правилната страна, и разгъна бързо хартията.
Беше дървена рамка, а в нея — най-хубавият подарък, който би могъл да си пожелае: той и Поло върху мотора, прегърнати. Сърцето му се сви.