Сицилианеца свали горнището си и Стефано видя огромните му ръце.
— Готов ли си?
— Когато кажеш.
Настаниха се един срещу друг и започнаха.
Степ издържа колкото можа, но накрая рухна на земята без сили. Сицилианеца го затапи с още пет бързи опори, после се изтегли нагоре и го потупа по рамото:
— Не е зле! Последните ги направи с една ръка! — И го удари приятелски.
Степ се засмя. Сицилианеца беше много по-силен от него… тогава.
— Осемдесет!
Каламаро и Бъни се стовариха един след друг на студения мрамор.
— Още двама по-малко!
Скело надигна поредната бира — беше му я донесло едно русо момиче от групата. Викаха й Патси, защото приличаше на певицата.
— Осемдесет и едно!
Каламаро мина край Скело и му взе бирата.
— Осемдесет и две!
Отпи дълга глътка, после я подаде на Бъни. Като се върна в ръцете на Скело, кутията беше вече празна.
— Осемдесет и три!
Кутията се удари в козирката, отскочи и издрънча на земята с кух звук.
— Осемдесет и четири!
Отскочи още два пъти и се търкулна до една решетка, където се спря върху широките метални пръчки.
— Осемдесет и пет!
Бяха останали четирима: Степ, Сицилианеца, Хук и Дарио. Движеха се в пълен синхрон. Дрехите им бяха потни, верижките им се люлееха, ръцете им се преместваха от време на време, за да намерят по-стабилна позиция.
— Осемдесет и шест!
Приличаха на шумна машина, която пухтеше ритмично.
— Осемдесет и седем!
— Давай, Дарио! — кресна Глория.
— Осемдесет и осем!
Дарио спря. Глория го видя и подвикна отново:
— Давай, Дарио, давай!
Той се напрегна с всички сили, но не успя да помръдне. Лактите му трепереха, капки пот се стичаха по челото му. Устните му мъчително трепнаха. Скело се наведе над него и го погледна отблизо.
— Господа, на път сме да загубим още един…
Глория повтори едва-едва, сякаш на себе си:
— Давай, Дарио…
Мускулите му не издържаха и той се строполи върху мрамора. Скело запали цигара:
— Приканвам онези, на които са им свободни ръцете, да се пипнат по оная работа в чест на Глория. — После погледна към нея и като се търкаше силно между краката, добави: — Ех, Глория, Глория, ти съсипа човека! Зацикли още преди да му кажеш името! Осемдесет и осем!
Мадалена извади от джоба на джинсите си дъвка, налапа я и погледна към Степ. На лицето му имаше повече цвят от обикновено, очите му бяха зачервени, а мускулите на шията му — издути.
— Ей, дай една!
Без да поглежда встрани, Мадалена подаде пакетчето. Устата й се изпълни с усещане за свежест. Белите й зъбки заработиха енергично. Сети се за онази вечер, когато Степ я заведе у тях и я облада… Беше страхотно, тя почти залепна за широките му рамене. Погледът му проникваше право в сърцето й. Толкова го обичаше… Шепнеше му любовни думи, целуваше го зад ушите. Той не издаде нито звук, през цялото време я гледаше, галеше косата й, усмихваше се, движеше се бавно вътре в нея, като внимаваше да не й натежи.
— Деветдесет!
Степ се спусна надолу и се издигна отново, силен и решителен. Мадалена си представи, че е там, под него. Пожела го, изчерви се и сведе поглед. Прибра обратно пакетчето с дъвки, което някой й върна.
5.
Попи и приятелите му стърчаха пред бар „Флеминг“. Някои ядяха гореща пица, други пушеха. Момичетата слушаха развеселени един бивш сервитьор, който разказваше как го уволнили, а той на тръгване изпочупил всичко.
— И знаете ли какво направих? Ударих шефа с едно шише по главата. А той, вместо да ми плати, подаде жалба срещу мен!
И Ана-Лиза беше там. След инцидента не се обади на Стефано, не го потърси никога вече. Но той не беше човек, който страда от самота. Бяха минали осем месеца оттогава, а не беше чувал нищо за ония момчета. Реши да отиде да ги потърси.
— О, Попи!
Оня се опули, нямаше представа кой е. Вярно, изглеждаше му познат — очите, косата… Степ се засмя:
— Отдавна не сме се виждали, а? Как я караш? — И обгърна приятелски раменете му.