— О, Баби! Благодаря ти! — Размениха си две искрени целувки.
— Хареса ли ти подаръкът?
— Много! Точно каквото ми трябваше.
— Идеята беше моя. Понеже все закъсняваш за първия час, а живееш на две крачки…
— Точно защото живея на две крачки, все се успивам.
— Какво й подарихте? — попита някой.
Баби се обърна и изражението й се промени:
— А, Кико… Подариха ми един страхотен будилник.
— Така ли, супер!
— А той знаеш ли какво ми подари? Дантелена възглавница! Сложих я на леглото си.
— Внимавай, сигурно ще поиска да я изпробвате заедно — подхвърли Баби и като се усмихна насила, пристъпи към терасата.
— На мен възглавницата много ми хареса — додаде Роберта. Всъщност нямаше нищо против да я изпробва заедно с Кико.
— Сигурен съм — отвърна той. — Извинявай…
— Но… след малко ще сервират пастата! — извика след него Роберта, мъчейки се да го спре.
На терасата с меките кресла имаше пергола с приглушено, добре скрито осветление. По дървената конструкция се виеше жасмин. Една клонка още не беше стигнала догоре. Люлееше се, тласкана от вятъра, и младите й листа със скрити пъпки едва се поклащаха. Баби пристъпи по червените теракотени плочки. Вечерният полъх разпръсна парфюма й и отгърна сакото й, но тежестта в левия му джоб го спря: там лежеше връзка ключове, многобройни като битките, които беше водила с Рафаела за тях. Подпря ръце на парапета, притвори очи и вдиша дълбоко свежия аромат на вечерта. На гърдите й се появиха два малки знака на моминско желание.
— Кажи какво да направя, за да ми простиш.
Баби се усмихна на себе си, придърпа сакото и се покри:
— А какво си готов да направиш, за да ме ядосаш?
— Хайде стига, в такава нощ е тъпо да се караме.
— Аз пък обичам да се карам.
— Забелязах, по това много си пасваме.
— Но после обичам и да се сдобрявам, а с теб не мога.
— Защото не знаеш какво искаш! Хем ти се иска, хем не ти стиска! Като всички жени!
— Ей това „като всички“ те дъни. Мислиш, че всички са ти в краката.
— Не че го мисля, ами си е така! Аз какво да направя? Например Роберта. Бас държа, че наистина иска да изпробва с мен новата си възглавница.
— Не се и съмнявам, но тя е готова да я изпробва с кого ли не, така че не се брои.
— Добре, предавам се. Хареса ли ти филмът снощи?
— Ти не ме остави да го изгледам!
— Добре де, казах, че се предавам. Ще ти го изпратя на касета. Знаеш ли какво ми казаха?
— Какво?
— Че е много по-приятно, когато мирише на сметана.
— Мръсник! — Баби се изсмя и посегна да го удари, но Кико спря ръката й.
— Шегувам се де! Сдобрихме ли се вече?
Очите му бяха толкова красиви, почти колкото усмивката му.
— Сдобрихме се.
Кико се приближи и я целуна по устните. Можеше да стигне по-дълбоко, но Баби се откъсна и погледна навън, където няколко облачета се носеха бавно по мастиленото небе, галеха луната, изсветляваха и очертанията им ставаха сребристи. Погледът й се отмести към покривите на къщите, високите пинии, фаровете на една кола… Ако можеше да види по-добре, щеше да забележи и онези момчета, които се смееха и надуваха клаксоните… но все още бяха твърде далеч.
Кико я прегърна и докосна косата й.
— Много си красива тази вечер.
— Само тази вечер?
— Винаги.
— Така може.
Позволи му да я целуне.
Долу спря един тъмносин голф, предният му спойлер закачи бордюра. От колата слезе някакво момче.
— Сигурна ли си, че е тук?
— Естествено! Момичето, което беше с него, извади една картичка от черната си чанта. — Ето: „Роберта Мики има удоволствието да ви покани…“ — Пропусна края на изречението и мина на адреса: Улица „Касия“ 1130.
Момчето намери името на домофона.
— Ето го. Мики.
8.
Далеч оттам, в същия град
В съвършена бяла униформа, с малко коса по главата, един дебеличък запотен келнер сновеше между гостите със сребърен поднос. От време на време някоя ръка посягаше и вземаше коктейл с шампанско и парченца плодове. Друга, по-бърза ръка, оставяше празна чаша. Зад големите, съвършено прозрачни стъкла, реката течеше бавно между масивни дървета и старинни мостове.
Келнерът намести една току-що върната чаша, по ръба й имаше ярка следа от червило. Можеше да се види от коя страна е пила жената и какви са устните й. „Забавно е да разпознаваш жените по чашите“ — помисли си той и влезе в кухнята, където готвачката му се скара и му даде да сервира подносите с плодовете.