— Скъпа, изглеждаш чудесно! — В салона една жена с боядисана коса се обърна към приятелката си и се усмихна с престорена изненада. — Направила ли си си нещо?
— Да, намерих си любовник. Пластичен хирург. — Засмяха се, после тя разкри малката си тайна: — Записах се във фитнеса на Барбара Буше…
— И как е?
— Приказно! Трябва да дойдеш.
— Ще дойда, със сигурност! — Искаше да я попита колко струва на месец, но се отказа. Грабна едно парче пържена моцарела и го погълна спокойно, бездруго скоро щеше да започне да тренира.
По блестящите светли килими с геометрични шарки се движеха елегантни вечерни обувки. По-нагоре дълбоки цепки показваха повече от разрешеното на фона на светло и тъмносиви костюми, до един — със съвършени ризи и цветни вратовръзки.
— Купих на Алесандра едно студио на булевард „Париоли“…
— Ти знаеш ли, че дъщерята на Бандини ще се жени?
— Страхотен костюм, откъде е?
— Този цвят на косата много ти отива.
— Тя май си има друг.
— Да, последният филм с Шон Конъри ми хареса.
— Хващаме ли се на бас? Аз залагам, че ще бият. Ти казваш загуба или равен…
Очи, декорирани с тежък грим, прикриващ настъпването на мъдростта, и съвършено гладки лица, остъргани с електрически самобръсначки, си отговаряха с усмивка.
— Знаеш ли, Алесандра реши да открие графично студио. Ами щом това я влече… Разбира се, аз предпочитам да работи при мен, но…
— Него го познавам, той е син на Симона Бертили. Оная, дето се омъжи за брата на Паола…
— Няма да ти кажа, иначе и ти ще си го купиш!
— Беше ми писнало и така отидох при Рафаеле с един вестник, в който бях видяла цвета, който ми харесва, и му казах: „Ето това искам!“
— Разбирам я, толкова е досаден… само да го видиш как играе джин!
— Още снощи щях да отида, но излязохме с Джорджо и Даниела, а те вече го бяха гледали.
— Добре, тогава знаеш ли какво, ще играем на сто хиляди лири за всяка точка до края на шампионата.
Малко по-нататък някой се опитваше да представи теория за Средния Изток в рамките на политическата фантастика. Друг цитираше малки откъси от последния сборник на наградата „Стрега“, прелистван от време на време в леглото, оставян задълго на шкафчето и накрая зает на някой приятел, може би не толкова интелектуалец, колкото скръндза. Клаудио се разсмя.
— Има си хас, той Феручо си е такъв. Познавам го от дете, изобщо не се е променил.
— А с колата какво стана?
— На парчета. Само телефонът му оцелял. Обадил се и отишли да го приберат.
После, докато слушаше за ужасната катастрофа, Клаудио извади пакет Marlboro и запали цигара. Плътният аромат го накара да забрави за миг нещастника, който се беше блъснал с Феручо. Нямал телефон в колата си, а и да беше имал, нямаше да успее да го използва. Може би по-късно, с парите от застраховката, щеше да си купи телефон, но тогава с кого ще говори? Жена му, за съжаление, е била до него, а синът му…
— Ако беше седмаче…
Дарио имаше зловещо чувство за хумор, но останалите го харесваха, така че и Дарио се усмихна. Дръпна пак и тръсна цигарата в един пепелник.
— Много хубава вратовръзка!
— Благодаря.
— Добре изглеждаш, сериозно.
Клаудио инстинктивно скри цигарата и потърси с очи Рафаела. Огледа новодошлите, поздрави ги с усмивка. Не видя жена си и запуши спокойно.
— Хубава е, нали? Подарък от Рафаела.
Ниска масичка от слонова кост. На нея — маслини и шамфъстък в малки сребърни купи. Закръглена женска ръка с добре поддържани нокти небрежно пусна две симетрични черупки.
— Притеснявам се за дъщеря си.
— Защо? — Рафаела се постара да изглежда достатъчно заинтригувана, така че Марина продължи да разказва:
— Хвана се с някакъв безделник, само се шляе по улиците.
— Откога е с него?
— Вчера празнуваха шест месеца. Синът ми всичко ми каза. И знаеш ли какво направил тоя?
Рафаела остави един твърд фъстък. Сега вече наистина й стана интересно.
— Какво?
— Завел я на пицария! Даваш ли си сметка?! На пицария, на булевард „Виторио“!
— Е, те тия момчета още не печелят…