— Кой го знае откъде идва тоя! Подарил й дванайсет хилави рози. Грозни, дребни… От ония, дето докато ги занесеш вкъщи, листата им са окапали. Сигурно ги е купил на светофара! Сутринта я питам: „Глория, какъв е тоя ужас?“ „Да не си посмяла да ги изхвърлиш!“ — вика. Вечерта вече ги нямаше. Казах й, че ги е махнала Зиуа, нашата филипинка… А тя се развика, излезе и тресна вратата.
— Недей така, че по-лошо ще стане, ако се заинати. Остави я, ще видиш, че ще го зареже сама. Щом имат такава разлика… И после върна ли се?
— Не, обади се и каза, че отива да спи при Пиристи, дъщерята на Джована. Мъжът й е директор на Бефт и тя е цялата в силикон. Щом може да си го позволи…
— Сериозно? Не си личи.
— Използват една нова техника, изтегля се кожата зад ушите. Не може ли да излиза с твоята Баби? Аз бих се радвала.
— Разбира се! Ще й кажа да й се обади.
Най-после Рафаела си разреши един шамфъстък. Беше по-отворен от другите. Напусна черупката си, за да влезе в устата й — и за него не беше добра сделка.
— Филипо! Рафаела каза, че ще убеди Баби да вземе Глория в тяхната група.
— А, чудесно, благодаря ти.
Филипо изглежда се интересуваше повече от яденето, отколкото от историите на дъщеря си. Наведе се напред и сграбчи фъстъка, набелязан от Рафаела за следваща жертва. Тя го погледна мнително зад ушите, търсейки и у него следи, обясняващи младежкия му вид.
— Здравей, Клаудио.
— Ослепителна си!
Една съвършена усмивка каза „благодаря“ — и като го докосна леко, потъна в тълпата с блестящата си прическа на стойност сто и петдесет хиляди лири. Нарочно ли го направи? В мислите му дългата рокля се плъзна бавно надолу и разкри възхитителното й бельо… Точно в този миг видя Рафаела. Клаудио дръпна за последно от цигарата и я угаси в пепелника.
— След малко ще играем. И моля те, не прави като друг път. Аз печеля и накрая излизаме наравно само защото ти си с ниска ръка.
Клаудио се усмихна послушно:
— Добре, скъпа. Както кажеш.
— И ти забраних да пушиш!
— Аз само едничка…
— Една или десет… Не я понасям тая воня!
Рафаела тръгна към зелената маса. Останалите също заеха местата си.
Нищо не й убягваше. Още щом седна, тя огледа жената с прическата за сто и петдесет хиляди лири. Клаудио се уплаши, че му чете мислите.
9.
— Ще празнуваме рождения ти ден утре на обяд.
— Мамо, останете поне за тортата!
— Пентези ни чакат, не можем да не отидем. Хайде, Роберта, ще празнуваме заедно утре и тогава ще ти дадем подаръците. Ще видиш какво сме ти избрали с баща ти.
Звънът на домофона прекъсна разговора.
— Е, добре. Както искаш.
Роберта изтича към домофона:
— Аз ще отговоря!
Родителите й прекосиха хола.
— Чао, деца! Забавлявайте се!
Последваха няколко възпитани отговора „Приятна вечер!“ и едно-две непринудени „Чао, Клаудия!“ Когато вратата се затвори, всички се постараха да изпълнят пожеланието.
— Франческа чия?
— Джакомини, оная русата.
— А, да. И какво да й кажа?
— Нищо, да ми отвори! Аз съм брат й, трябва да й оставя ключовете.
Роберта натисна бутона на домофона и отиде в кухнята да вземе две големи бутилки кока-кола. Ритна вратата на хладилника и се върна в хола. По пътя срещна едно русо момиче, което говореше с някакъв гелосан младеж.
— Франческа, брат ти се качва, носи ти ключовете.
— А! — едва смънка Франческа.
— Какво има?
— Всичко е наред, само дето аз нямам брат.
На вратата родителите на Роберта бяха пометени от група момчета, които се понесоха по стълбите, като прескачаха през две-три стъпала. Последното се спря пред тях, поклони се, каза „Приятна вечер!“ и догони останалите. Скело не пропускаше случай да си направи майтап.
— Кои са тези? Като изтървани…
— Сигурно са приятели на Марино от втория етаж. Той все с такива се събира.
Успокоени, господин и госпожа Мики тръгнаха към колата.
— Ето тук е. — Сицилианеца и Хук прочетоха табелката на звънеца. — Мики, нали?
Скело пристигна задъхан.
— Защо не изчакахме асансьора?
— Беше пълен.
В този момент вратата на асансьора се отвори и оттам изскочиха двама души, почти еднакви — с очила, тъмносини сака и тъмносиви панталони. Единият си беше позволил малко отклонение: ризата му беше на сини квадратчета, вместо дюс. Бегла проява на ексцентричност, напълно съсипана от вратовръзката — тя беше ужасна почти колкото двете момичета, които го придружаваха.