— Леле, какви изроди!
Оня с квадратчетата натисна звънеца. Вратата се отвори почти на мига.
— Закъсняваш, Алвизе!
Укоряваха го още от кръщенето му.
— Охо, Марта, Джована… влизайте!
Другите трима минаха през коридора.
— Това е Джорджо.
Джорджо каза „Честито!“ и влезе.
Скело пристъпи напред.
— Търся Франческа…
Като по поръчка тя се появи на прага заедно с гелосания.
— А, ето я… Брат ти е тук!
— Я да видим кой е тоя мой брат?
— Аз! — Луконе вдигна ръка.
Никога не си беше представяла, че може да има брат, още по-малко пък — че ще изглежда като този. Или майка й беше имала връзка с животно, или баща й лъжеше, че е метър и седемдесет.
Поло също вдигна ръка:
— И аз! Близнаци сме, като във филма с Шварценегер. Той е тъпакът.
Всички се разсмяха.
— И ние сме братя! — Вдигнаха се още ръце.
Гелосаният се обърка, но си даде вид, че не му пука.
Франческа дръпна Скело настрана.
— Защо си ми ги довел тия?
— Не се впрягай! Това рожден ден ли е, или погребение? Трябва да съживим купона.
— Кой се впряга, просто искам да се разкарате.
— Ей, Скело, тук ли ще висим цяла вечер? — Сицилианеца безцеремонно мина покрай Франческа.
Тогава гелосаният разбра: навлеци! Той се върна в хола, а след него влязоха всички: Хук, Луконе, Поло, Бъни, Степ и другите.
— Хайде, Франческа, не се дръж така. Нищо лошо няма да направим. Скело я хвана подръка: — В крайна сметка ти какво общо имаш? Брат ти е виновен, нали той ги е довел… — После, сякаш се страхуваше, че може да се намъкне и някой друг, внимателно затвори вратата зад себе си.
Новодошлите атакуваха бюфета — поглъщаха сандвичите, без да ги дъвчат, сякаш бяха на състезание. После нападнаха пиците, сладките, шоколадовите бонбони. По едно време Сицилианеца се задави. Хук го заблъска по гърба и се разхвърчаха парчета храна. Скело се захили като луд, а Франческа наистина се притесни.
Бъни крачеше из хола. Приличаше на антиквар — току вземаше някой пепелник или друг дребен предмет, приближаваше го до очите си и ако беше сребърен, го прибираше в джоба си. Скоро се наложи пушачите да си тръскат на пода.
Поло веднага откри спалнята, беше предвидливо заключена. Два пъти. Само че ключът стърчеше в ключалката — колко наивно…
Той отключи и влезе. Чантите на момичетата бяха наредени върху леглото. Започна да ги пребърква една след друга, без да бърза. Почти всички портмонета бяха пълни с пари. Хубав празник наистина, дума да няма. Все хора от класа.
В коридора Хук сипеше епитети по адрес на някаква приятелка на Палина, а един от гостите се опитваше да му обясни понятието „възпитание“. Заформи се словесна дискусия, която завърши с як шамар — Хук не понасяше проповедите, нали баща му беше адвокат.
— О, размазала ми се е спиралата! — излъга Палина. — Отивам до тоалетната.
Във всички ъгли на кухнята бяха наредени скъпи електроуреди. Една олекотена завивка, взета от съседната стая, се печеше във фурната. На бялата маса бяха подпрени мърляви маратонки. Парчета суха пръст се бяха откъртили от подметките, някой любител на пъзели би могъл да сглоби от тях френско цвете.
Вратата на хладилника зееше широко.
„Затваряйте хладилника!“ — настояваше госпожа Мики, когато децата й закусваха следобед. Но може би ако видеше собственика на тези маратонки Adidas и неговия приятел, нямаше да посмее да каже каквото и да било, а щеше да излезе тихо от любимата си кухня и да ги остави така — с крака върху масата. Между тях лежеше тортата на дъщеря й.
— Искам аз да духна свещичките!
— От къде на къде, нали аз я намерих!
— Да, но аз ги запалих! — Хук показа запалката.
Сицилианеца го погледна и се усмихна:
— Да, но аз скоро ще имам рожден ден! — Той духна силно към тортата и угаси всички свещички.
Разбира се, Сицилианецът отдавна беше прехвърлил осемнайсетата си година. Въпреки това на лицето му се изписа щастлива усмивка — като на дете, чието млечно зъбче е било дръпнато с конец от грижовна майка, а не избито с юмрук.