— Мамка му! — промърмори през зъби и като се правеше на безразличен, я обиколи от всички страни. Фаровете бяха счупени, вратите — надрани, едната дори изкривена… Пресметна наум: „Около два милиона.“ Но беше много-много далеч от истината. Усмихна се насила: — Е, ще трябва да пооправим това-онова…
Не успя да довърши — един тъмносин мотор със загасени фарове спря на крачка от него. Кико направи опит да се обърне, но се озова прострян на предния капак на колата, който веднага хлътна (още половин милион). Степ се стовари отгоре му с цялата си тежест и започна да го удря с юмруци, като се стараеше да го улучи в челюстта.
— Помощ! Помощ!
— И друг път да си държиш устата затворена, червей такъв!
Сега, освен на тенекеджия баща му трябваше да плаща и на зъболекар.
Неочаквано Баби изскочи от колата и заблъска Степ с пластмасовата си чанта.
— Пусни го бе, животно! Остави го на мира!
Степ я блъсна и тя залитна назад, спъна се в тротоара, загуби равновесие и седна на земята. Кико се възползва от този кратък момент, надигна се и като тръсна глава, се помъчи да се върне зад волана, но Степ се оказа по-бърз — блъсна силно вратата и го затисна. Нещастникът изкрещя от болка. Степ го заудря неумолимо, Баби се надигна и закрещя…
В този миг отнякъде се появи колата на семейство Акадо.
— Филипо, погледни! Какво става? Леле, това е Баби, дъщерята на Рафаела!
Филипо закова спирачките и слезе, оставяйки вратата отворена.
Баби хукна към него:
— Разтървете ги, бързо, ще се убият!
Макар че ситуацията не беше точно такава…
Филипо се нахвърли върху Степ, хвана го и го дръпна назад. Освободен от желязната хватка, Кико се вмъкна в колата и изчезна с пълна газ.
Тогава Степ се наведе и рязко оттласна глава назад. Улучи нападателя си право в носа. Очилата на Филипо Акадо отхвръкнаха и се счупиха.
Марина се притече на помощ на мъжа си:
— Престъпник, нещастник! Не се приближавай, да не си посмял да го пипнеш!
Кой ли пък искаше да го пипа?! Госпожа Акадо помогна на мъжа си да се качи в колата, после запали и се отдалечи с известно усилие. Тя почти никога не шофираше, само в изключителни случаи. А този беше точно такъв. Не се случваше често мъжът й да се бие на улицата.
Филипо погледна окървавената си длан и докосна върха на носа си. Прониза го остра болка. Отпусна глава назад и се просълзи: носът му, единственото нещо, което беше наистина съвършено! Сега бразилският хирург щеше да коригира и него.
Марина го погледна притеснено, после завъртя волана надясно. Раменете й следваха завоя.
— Ти си животно, отвращаваш ме! — съскаше Баби. — Нямаш уважение към нищо и никого! Не ме гледай тъпо, виж се какъв си простак!
— Ти пък какво искаш от мен?
— Нищо, какво да искам! Какво може да се иска от едно животно? Току-що наби човек, който може да ти бъде баща!
— Той пръв ме нападна! И аз откъде да знам колко е дърт? Сам си е виновен, защо се бърка!
— А, така ли! Значи ако някой ти се бърка, му разбиваш носа! И очилата му счупи… Знаеш ли, че е престъпление да удряш човек с очила?
— Цял живот я слушам тая глупост! Кой ли я е измислил? — Той възседна мотора си. — Някой очилат страхливец може би. — Включи двигателя и я освети с фара за миг. Баби затвори очи. Фарът се отмести. — Хайде чао.
Тя се озърна — площадът беше съвършено пуст.
— Как така „чао“?!
— Добре тогава, все едно не съм го казал.
— А аз как ще се прибера?
— Откъде да знам! Приятелят ти ’що не те закара?
— Защото ти го наби.
— А, значи пак аз съм виновен.
— Хайде, чакай да се кача.
Тя повдигна крак, но Степ отпусна съединителя и моторът помръдна напред.
Баби го погледна от упор. Степ се извърна.
— Ти какво, да не си ненормален?
— Не, скъпа! Аз съм животно и те отвращавам, как ще се возиш с мен?
Баби презрително замижа и закрачи пеша по улица „Фарнезина“.
— Какво, не съм ли прав? — Степ я последва. — Аз съм животно, а ти се прибираш пеша. Съгласна ли си?
Тя пресече платното, като гледаше право пред себе си. Качи се на тротоара.