— Разбира се, ако ми се извиниш и кажеш, че си сгрешила… Тогава няма проблем, ще те изпратя… — Степ се доближи и я дръпна за анцуга. — Не е толкова трудно, повтаряй след мен: моля те да ми простиш…
Баби го блъсна с лакът и се затича.
— Леле, какви маниери! Какво сега, пеша ли ще се прибираш? А, разбрах: искаш да отслабнеш! Имаш нужда, едва те занесох до банята! Пък и ако ще правим други неща… по-добре е да свалиш някое килце, че няма да издържа на това натоварване. Ти обичаш да си отгоре, нали? Задължително трябва да отслабнеш, иначе ще ме смажеш.
Баби не издържа, грабна някаква бутилка, стърчаща от едно оранжево кошче за боклук, и я запрати по Степ. Мина на сантиметри над него.
От пресечката изскочи един дебелак със стар голф.
— Ей, русичката, искаш ли да те метна до вас?
— А ти искаш ли един в зъбите?
Мъжът погледна хулигана, който неочаквано се вмъкна между тях, и разбра, че вместо чукане ще отнесе някой шамар. Тръгна си, без да каже и дума повече. Тогава Степ изпревари Баби и й пресече пътя:
— Хайде стига глупости, качвай се.
Тя се опита да мине пред него, но той я притисна до стената.
— Казах качвай се! — Притегли я към себе си и Баби уплашено извърна лице. — Хайде идвай, ще те изпратя, иначе ще излезе, че тая вечер съм се скарал с половината свят.
Моторът тръгна гневно и двамата полетяха напред. Ръцете й се озоваха под якето му, развято от вятъра. Кожата му беше хладна, добре очертаните му мускули отвръщаха на всяко движение. Баби затвори очи. Мократа й коса се вееше, сърцето й биеше силно. Запита се дали е само от страх.
Носеха се все по-бързо, минаваха между колите, накланяха се и продължаваха нагоре, нагоре… Мъчително изкачване… и после нищо. Тишина.
— Е, аз мога да изкарам така цялата нощ, знам ли… Мога да измисля и други пози.
Баби отвори очи и разпозна затворените магазини наоколо — същите, които виждаше всеки ден, откакто се преместиха да живеят тук. Слезе от мотора и Степ въздъхна дълбоко:
— Слава Богу! Направо щеше да ми изкараш въздуха!
— Извинявай, страх ме беше, досега не съм се возила…
— Е, винаги има първи път. — Той се усмихна — Надявам се, че…
В този момент един мерцедес закова спирачки до тях. Рафаела слезе почти тичешком.
— Баби?! Колко пъти съм ти казвала да не се возиш така! И защо ти е мокра косата?
— Ами аз…
— Госпожо, чакайте да ви обясня. Аз не исках да я изпращам. Нали? Кажи на майка си, че не исках. Но тя настояваше… Стана така, че кавалерът й… един с беемве, обаче цялото разбито… та той избяга и…
— Как така избяга?
— Ами така, заряза я насред улицата!
— Не е за вярване!
— Нали! Но аз го хванах и му се скарах, не се притеснявайте. Кажи й, Баби. — Той се наведе, да го чуе само тя: — Готино име.
— Здрасти, Баби — намеси се Клаудио.
— Здравей, татко.
Степ поздрави и него:
— Добър вечер.
Забавляваше го това странно семейно събрание. Рафаела обаче никак не беше доволна.
— Защо си в този вид? Къде е роклята ми Valentino?
Баби показа пластмасовата чанта.
— А сестра ти? Къде я остави?
Дани се появи като по команда. Слезе от колата на Паломби.
— Здрасти, мамо… — Не успя да довърши, защото Рафаела тутакси й заши един звучен шамар.
— Колко пъти съм ти казвала да се прибираш със сестра си!
— Ама… не знаеш какво стана. Дойдоха едни навлеци и…
— Мълчи!
— Сега разбирам откъде е тоя твой ужасен характер — прошепна Степ. — Не си виновна ти, наследствено е.
После яхна мотора, подхвърли едно иронично „Довиждане!“ и изчезна в нощта.
По-късно Даниела се извини на сестра си за скъсаната пола.
— Паломби е виновен, той… ме целуна! — Но ентусиазмът й секна веднага, пресечен от втори шамар.
Когато споделя такива неща, човек трябва поне да е сигурен, че родителите му спят.
Рафаела беше толкова нервна, че й трябваше доста време, за да се унесе. Тази нощ мнозина спаха зле, някои се озоваха в болница, други сънуваха кошмари. Между тях беше и Кико Брандели. Какво ли не му хрумна: да остави колата на улицата, да я закара тайно на сервиз, да я бутне в някоя пропаст, да я обяви за открадната… Не, нямаше как да избегне разправията с баща си.