— Не-е-е! Тоя наистина е мръсник! И после?
— Прежалих сладоледа и му го заврях в разкопчания панталон. Да знаеш как подскочи…
Двете прихнаха; възползвайки се от момента, Даниела се изниза със зеленото костюмче.
В кабинета, върху мекия диван, покрит с кашмир, Клаудио тъпчеше лулата си с тютюн. Беше му приятно това суетене, но истината е, че вкъщи не му разрешаваха да пуши Marlboro. Жена му (усърдна тенисистка) и дъщерите му (невръстни радетелки за здравословен живот) го упрекваха всеки път щом палнеше цигара. Така се стигна до лулата. „Придава ти класа! С лула изглеждаш по-разсъдлив!“ — разправяше Рафаела. В интерес на истината той предпочиташе да смуче това дърво и да крие цигарите в джоба си, само и само да не влиза в пререкания с нея.
Превъртя три-четири телевизионни канала. Знаеше къде да спре: няколко млади момичета слизаха по някакви стълби, тананикаха глупава песничка и показваха наперените си голи гърди.
— Клаудио, готов ли си?
Веднага смени програмата.
— Разбира се, скъпа.
Рафаела го погледна и увереността му се стопи.
— Смени си вратовръзката, сложи ето тази. — Рафаела излезе от стаята, за да не му даде възможност да възрази.
Той натисна десетия бутон на дистанционното. Надяваше се онези хубави момичета да са още там, но се появи някаква бедна домакиня, която танцуваше неритмично и показваше белия си отпуснат корем. Един невзрачен тип, облечен в уж китайски халат, я наблюдаваше от близката маса.
— Баби, къде си ми сложила тънкия молив?
— Там си е, в чекмеджето.
— Къде „там“?!
Последвалата тишина означаваше, че е намерила каквото търси.
В тясната баня между стаите на двете сестри Даниела се мажеше усърдно с фон дьо тен, като се навеждаше над мивката, за да е по-близо до огледалото. Може би си мислеше, че така ще подобри резултата. Напразно.
Баби се появи до нея.
— Как ме намираш? — Беше облечена с рокля на цветя, розова и лека. Едва пристегната в кръста, тя се спускаше свободно върху нежните й бедра. — Кажи де!
— Добре.
— Значи горе-долу.
— Имах предвид много добре.
— Е тогава какво ти пречи да кажеш „страхотно“?
Даниела продължаваше да се бори с очната линия.
— Ами… не ми харесва цветът.
— А ако се абстрахираш от цвета?
— Не ми харесват подплънките, много са ти големи.
— А ако се абстрахираш от подплънките?
— Е, ти знаеш… не обичам рокли на цветя.
— Добре де, не гледай цветята.
— Тогава да, „страхотно“ изглеждаш.
Недоволна от оценката на сестра си, Баби грабна флакончето Caronne, което си беше купила от безмитния магазин на летището, когато се връщаше от Малдивите. На излизане блъсна сестра си.
— Ей, внимавай!
— Ти внимавай! Знаеш ли колко ми трябва, за да ти насиня окото! Виж се как си се наклепала!
— Правя го само заради Андреа.
— Кой Андреа?
— Паломби. Запознахме се пред лицея. Говореше с Мара и Франческа, ония двете от единайсети клас. Като си тръгнаха, аз му казах, че съм от техния клас. Така, както съм гримирана, колко години ми даваш?
— Ами да, изглеждаш по-голяма. Поне на петнайсет.
— Аз съм на петнайсет!
— Я да махнем малко оттук… — Баби си наплюнчи пръста и размаза сенките й. — Готово!
— А сега?
— Сега всеки момент ще навършиш шестнайсет.
— Пак са малко.
— Момичета, готови ли сте? — Рафаела вече беше до външната врата и активираше алармата.
Клаудио и Дани се изнизаха бързо. Последна пристигна Баби. Майка й завъртя ключа два пъти и червената светлина замига, създавайки усещане за сигурност и спокойствие.
Клаудио и момичетата влязоха в асансьора, в който се чуваше глухото бучене на опасната празнота под краката им. Рафаела ги настигна, влезе и натисна бутона „П“.
Вечерта тепърва започваше.
Клаудио опипа възела на вратовръзката си. Рафаела прокара пръсти през косата си. Барбара намести грамадните подплънки на тъмното си сако. Даниела надзърна в огледалото, знаейки, че там ще срещне погледа на майка си.
— Не си ли попрекалила с грима?
— Стига сега, и без това пак закъсняваме — обади се Клаудио.
— Аз съм готова от осем часа̀! Стоях и ви чаках!
В асансьора нахлу миризма на телешко задушено, която се смеси с парфюмите им Caronne, Drakkar и Opium. Клаудио се усмихна.