— Госпожа Теранова пак е сготвила задушено.
— Много лук му слага! — отсече Рафаела, която от известно време предпочиташе френската кухня, за ужас на всички и най-вече на прислужничката им от Сардиния.
Съседът на втория стаж говореше по мобилен телефон с къса антена, крачеше нервно, чакаше си кафето и гледаше каубойски филм ма четвърти канал. Тъкмо застреляха някакъв и той умря не особено убедително.
— Не мога сега, казах ти! Имам две седмици до изпита, а съм още на третата книга!
Изключи кафеварката и изруга. Беше я изпуснал от поглед само за миг и тя опръска всичко наоколо. Съскането на последната струя сякаш имитираше захаросания глас на момичето: „Но аз искам да се видим…“
Въпреки отчаяните й опити да го накара да ревнува той все пак предпочете компанията на една стара книга с надраскани страници.
Мерцедесът спря пред вратата. Рафаела се настани отпред, придружена от звучното подрънкване на бижутата си — спомени от скъпи семейни годишнини.
— Тая Vespa не може ли да я паркирате по-близо до стената?
— Още по-близо?! И как си представяш да стане…
— Даниела, не говори така на баща си!
— Мамо, утре може ли да отидем на училище с веспата?
— Не, Баби, още е много студено.
— Е нали има стъкло отпред!
— Даниела…
— Ама всичките ни приятелки…
— Да бе, трябва да ги видя тия ваши приятелки с веспа!
— А пък на София й купиха ново пежо и ако искаш да знаеш, тя кара много по-бързо!
Портиерът Фиоре вдигна бариерата. Клаудио му махна с ръка и Рафаела сложи край на дискусията:
— Ако се стопли времето, ще видим.
Мерцедесът потегли, сдобивайки се с още една драскотина на дясното огледало. Бариерата се спусна и портиерът се втренчи в малкия телевизор пред себе си. Един висок водещ с рядка коса обяви името на отдавна забравен певец с новоиздаден албум.
Два етажа по-нагоре един бъдещ адвокат държеше чаша горещо кафе над разтворена книга.
Фиоре не разбираше всички тези американски думи. Беше къде-къде по-хубаво, когато пускаха Azzurro… Той извърна глава и похапна от задушеното, което обаче не беше достатъчно вкусно за неговите изисквания.
— Така и не ми каза добре ли изглеждам.
Даниела вдигна очи към сестра си. Подплънките на раменете й бяха огромни.
— Страхотно изглеждаш.
Знаеше как трябва да се държи с нея.
— Не е вярно, подплънките ми са широки и съм твърде наконтена. Лъжкиня! Да знаеш, че ще си платиш за това. Паломби няма да те погледне. Или ще те погледне, но с всичкия тоя грим няма да те познае и ще тръгне с Джулия.
Даниела понечи да й отговори за Джулия, която беше най-лошата й приятелка, но Рафаела се намеси:
— Момичета, престанете или ще ви върна обратно вкъщи!
— Да обръщам ли? — Клаудио се подсмихна и се престори, че обръща колата, но погледът й му даде да разбере, че моментът не е подходящ за шеги.
3.
Гъвкав и бърз, сигурен като нощта, той се носеше вихрено и хладният вятър обръщаше назад късата му коса. Светлини и отражения се появяваха и изчезваха в страничните огледала. На площада намали скоростта, после даде газ и полетя по улица „Виня Стелути“.
— Така ми се иска да го видя! От два дни не сме се чували!
Едно хубаво момиче с тъмна коса, зелени очи и апетитен задник, стегнат в дънки Avirex, се усмихваше на закръглената си приятелка.
— Ех, Мада, нали го знаеш какъв е. Навил ти се е веднъж, но това не значи, че вече сте гаджета.
Седнали на белите си скутери Vespa, двете пушеха силни цигари и се опитваха да изглеждат по-възрастни.
— Ти пък много разбираш! Приятелите му разправят, че той никога не се обажда!
— И какво, на теб да не би да ти се е обадил?
— Аха.
— Е, може да е сбъркал номера.
— Два пъти?! — Тя се усмихна самодоволно.
— На тия негови приятели не може да им се вярва, нали ги видя как изглеждат.
В този момент Поло се изсмя, преглътна последните капки от своя Heineken и замери Луконе с празната кутия.
— Какво ти става бе?! Гледай какво направи! — Той посочи рядката си къдрава коса.
— Тая глава за друго не ти трябва!
— Слушайте Айнщайн! — отвърна Луконе, като си разтриваше главата не точно там, където го улучи кутията.