Моторите бяха мощни, мускулите им също. Поло, Луконе, Хук, Сицилианеца, Бъни, Скело и много други — с неразгадаеми имена и със сложен живот. Някои нямаха постоянна работа, други нямаха кой знае колко пари в джобовете си, но всички се забавляваха заедно и бяха приятели. Това им стигаше. Обичаха да се карат и го правеха постоянно. Стърчаха там, на площад „Ячини“, седнали на своите мотори, получени наготово от мама и татко след безкрайни молби. Или купени за сметка на някой невръстен глупак, оставил портфейла си в жабката на своята Vespa. Джон Милиус би се побъркал по тях. С прекрасни тела и усмивки, с набити ръце и белези от разменени удари.
Недалеч си бъбреха момичетата. Косите им, захванати с малки шноли или цветни ластици, фосфоресцираха в нощта.
— Вчера много се изкефих с Дарио. Празнувахме шест месеца откакто сме заедно — усмихна се Глория, момичето със синия клин и блузката с малки светлосини сърчица.
„Шест месеца! — помисли си Мадалена. — На мен ми стига и един…“ Сведе поглед. Върху бялата боя на веспата, точно до квадрата със знака на Piaggio, беше написала: „Степ, обожавам те!“ След първата целувка искаше до го изкрещи пред всички, но намери само един забравен черен маркер на дъното на раницата си Invicta. Мадалена въздъхна, после продължи да мечтае.
— Ходихме да ядем пица при Бафето.
— Вярно? И аз бях там.
— В колко часа?
— Ами… около единайсет.
Изпита омраза към тази приятелка, която прекъсваше разказа. Винаги има някой, който да разсее мечтите ти.
— О, аз бях преди това.
— Сега какво, искате ли да слушате, или не?
Чу се едно почти общо „да“.
— По едно време идва келнерът и ми носи огромен букет червени рози. Дарио ми се хили, а всички момичета ме гледат със завист. — Срещна същите погледи и почти съжали за последното изречение. — Не, не заради него, а заради розите…
Глупав смях ги обедини отново, просто ей така. Или може би не. Не беше важно.
— После ме целуна по устата, взе ми ръката и ми сложи това. — Тя показа тънък пръстен със синьо камъче и весели отблясъци, точно като на влюбените й очи. Беше купен от „Маджи“, онзи бижутериен магазин от „Париоли“, който имаше същите цени като другите, но кой знае защо всички мислеха, че там се плаща по-малко.
Последваха викове на изненада.
— После отидохме у нас. Нямаше никой и беше страхотно! Пуснах му Prefab Sprout. Полудявам, като ги слушам. Накрая легнахме на терасата и се завихме с покривката на леглото, за да гледаме звездите.
— Много ли бяха?
Мадалена със сигурност беше най-романтична от всички.
— Безброй!
Малко по-нататък — друга версия:
— И какво прави снощи?
Хук. Широки гърди, гладки и изпънати; авиаторско яке с надпис USA, взето назаем от един американец, малко по-висок от Top Gun и със сигурност по-загубен от него. Е, вярно, че не си видя якето повече. Превръзка, закрепена на окото. Къдрава дълга коса, леко изрусена по краищата. Щеше да изглежда като ангел, ако не беше дяволската му слава.
— Нищо. С Глория ходихме да ядем при Бафето и понеже техните ги нямаше, после ме заведе у тях. Нищо особено.
Дарио се опита да предложи нещо, евентуална програма, която да отклони вниманието от предишната вечер. Но Хук не се отказваше. Седеше неподвижно върху стария си 900 Bool Dor е наскоро подсилен мотор. Всички се бояха от него — не толкова заради мотора, колкото заради юмруците му.
— И защо не ни се обадихте?
— Ами ние излязохме ей така, не беше планирано.
— Много интересно, ти никога не правиш нещо „ей така“.
Тонът не обещаваше нищо добро. Поло и Луконе престанаха да ритат смачканата кутия от бира. Приближиха се усмихнати. Скело дръпна по-дълго от цигарата и се изсмя, докато димът се процеждаше през широките дупки между зъбите му. Издаде леко съскане като змей — може би прекалено дебел, за да го нападне някой рицар.
— Знаете ли, момчета, вчера Глория и Дарио направиха шест месеца и той е решил да празнува сам.
— Не е вярно.
— Как да не е! Видели са те да ядеш пица. Да не би да искаш да се отцепиш?
— Разправят, че искаш да станеш цветар.
— Аха! Всички започнаха да го тупат по рамото и да го блъскат по гърба, а Хук го стисна за врата и потърка главата му с юмрук.
— Мекичък си е той…
— Оставете ме на мира!
Момчетата се нахвърлиха върху него и почти го задушиха с анаболизираните си мускули. После Бъни, показвайки двата си предни зъба, заради които му лепнаха този прякор, изведнъж се развика: