Еднаквите им профили се очертаха в нощта. Неоновите надписи зад тях създаваха фантастична атмосфера. Момичетата, които вече бяха свикнали с тези спектакли, се усмихнаха развеселени.
— Давай! — извика Скело и вдигна ръка. Пръските от бирата му поръсиха Валентина, която отскоро ходеше с Джанлука — нисък тип, син на лихвар.
— Майната ти! — изсъска тя. — Не можеш ли да внимаваш?!
Другите се изсмяха и обърсаха капките, които бяха стигнали до тях.
Почти едновременно десетината мускулести тела се отпуснаха върху козирката с изпънати ръце, готови за голямото изпитание.
— Едно! — извика Скело и всички ръце се сгънаха без усилие.
— Две! — отново надолу, още по-бързо и решително.
— Три!
— Четири!
Набърчените им носове слязоха на няколко милиметра от мрамора и после отново се издигнаха горе.
— Пет! — Скело отпи последната глътка и метна кутията във въздуха.
— Шест! — Отхвърли я с точен ритник.
— Седем! — Тенекиената кутия хвръкна нагоре.
— Осем! — Скело я удари с глава.
Следващият бавен удар улучи веспата на Валентина, която този път отсече решително:
— Майната ти! Наистина си простак, аз си тръгвам.
Приятелките й избухнаха в смях, а Джанлука прекрати упражненията и скочи от козирката:
— Хайде, Вале, недей така! — Прегърна я и я спря с една нежна целувка.
— Добре, покажи му на оня там!
— Девет! — Скело ръкомахаше върху козирката. — Момчета, един вече се отказа, но състезанието продължава!
— Какво да му кажеш на такъв? — Джанлука обгърна лицето й с длани. — Прости му, скъпа, той не знае какво върши!
Дебелият глас на Сицилианеца проехтя по площада:
— Ей, Ске, ускори малко темпото, че заспивам!
— Десет!
Степ се спусна. Кръвта пулсираше във вените му бавно и спокойно, за разлика от тогава, когато младото му сърце заби като полудяло.
4.
— Давам ти десет секунди, за да изчезнеш оттук!
Попи стоеше пред него и държеше шапката му. Тогава тези шапки бяха на мода. Всички ги носеха — шарени, изплетени на ръка от някое гадже. Неговата му я подари майка му, замествайки гаджето, което той още нямаше.
А сега вече нямаше и шапка — Попи я взе и беше ясно защо: искаше да се скарат.
По-рано този следобед, докато минаваше покрай бар „Анцуини“ с чисто новата си веспа, някой го повика:
— Хей, Стефано, здрасти! — Беше Ана-Лиза, онова хубаво русо момиче, с което се запозна при Гепарда. — Какво правиш насам?
— Нищо, ходих да уча при един приятел и сега се прибирам.
Погледна я, тя му се усмихна. Помисли си, че ако нещата тръгнат добре, скоро няма да е необходимо майка му да плете шапки. Но нещо се обърка. Попи беше поне с две години по-голям от него.
— Махай се! — заповяда той и му грабна шапката.
Ана-Лиза се обърна. Стефано слезе от веспата. Няколко момчета го наобиколиха, започнаха да си подхвърлят шапката му и да се смеят, докато накрая тя пак се озова в ръцете на Попи.
— Дай ми я!
— Ела си я вземи!
— Казах ти да ми дадеш шапката!
— Леле, чухте ли го? „Дай ми шапката!“ Ами ако не ти я дам, какво ще ми направиш, а? Ще ме удариш ли? Хайде де, удари ме!
Стефано го погледна и гневът го заслепи. Посегна да удари натрапника, но щом замахна, някой го хвана отзад и Попи го удари точно в дясното око. Разцепи му веждата. После онова копеле, което му държеше ръцете, го блъсна напред, към решетката на магазина. По гърба му се изсипа канонада от юмручни удари. Накрая някой го обърна. Попи го хвана за шията започна да го блъска с глава. Стефано усети как кръвта тече от носа му и чу женски глас:
— Стига, спрете! Ще го убиете!
„Сигурно е Ана-Лиза“ — помисли си. Вече почти не го болеше. Надойдоха някакви хора, сред тях беше собственичката на барчето.
— Хайде, разкарайте се!
Изблъскаха момчетата и Стефано се свлече бавно надолу. Веспата му лежеше пред него, просната на земята.
— Зле ли ти е, момче?
Стефано поклати отрицателно глава. Шапката на майка му беше там, на земята. Ана-Лиза си беше тръгнала с другите. „Мамо, шапката ти е още тук!“
— Вземи, пийни си. — Някой му донесе чаша вода. — Пий полека. Ама че калпазани… Аз ги знам кои са! Все едни и същи! Нехранимайковци, по цял ден висят в бара.