— Браво, много ме успокои!
— Е какво сега, да те лъжа ли? Вместо да се радваш… Ако устискаш до втората среща, ще разбереш.
Баби я блъсна назад:
— Глупачка! И да знаеш: веспата ти е конфискувана.
— От кого?
— От нашите.
— Аха-а, от Рафаела! Някой ден ще си поговоря аз с нея. Представяш ли си, оня ден ми налетя!
— На тебе?!
— На мене, да! Целуна ме, докато спях!
— Стига бе!
— Сериозно!
— А баща ми ти взе ключовете и видя буквата „П“. Казах му, че като съм била малка, ми е викал Пухче.
— И той?
— Вече ми вика така!
— Ох, баща ти е готин, обаче е адски загубен.
Степ се изстреля под душа и остави силната струя да масажира гърба му. Опря длани в стената и започна да натиска, като вдигаше ту левия, ту десния си крак. Сети се за сините й очи — огромни, чисти, дълбоки. Усмихна се и си я представи, невинна и ведра. Докато се обтриваше с хавлията, разсъждаваше за всичко, което си бяха казали досега. На закуска пък мислеше за семейството й, за сестра й… Баща й сигурно беше забавен. Майка й имаше твърд характер и черти, подобни на нейните, само че избледнели от възрастта. Дали и тя един ден ще стане такава? „Понякога майките са проекция на момичето, с което се срещаме днес.“ Спомни си за една майка, която беше много по-свястна от дъщеря си… Допи кафето и някой звънна на вратата. Мария изтича да отвори.
Поло хвърли обичайния пакет на масата. Докато слушаше бърборенето му, Степ дъвчеше сандвич със сьомга. Приятен навик.
— Трябва да ми кажеш! Опъна ли я, или не? Леле, тая има толкова долен характер, че никога няма да ти пусне! И защо се запиляхте на майната си, къде ли не ви търсих! Ако знаеш какво стана с Мада… Гледаше като отровена! Ако се добере до твоята, ще я оскубе!
„Мадалена, вярно. Снощи напълно забрави за нея, не искаше да си спомня и днес. Тъпа история.“
— Дръж. — Поло му подаде бяло листче, смачкано на топче. — Това е телефонът й. Взех го от Палина. Знаех си, че ще го искаш.
Степ го прибра в джоба си и отиде в другата стая. Приятелят му го последва.
— Копеле, ще ми кажеш ли най-после? Опъна ли я?
— Защо ми задаваш едни и същи въпроси? Не знаеш ли, че съм джентълмен?
В отговор Поло скочи на леглото и се запревива от смях.
— Ти ли си джентълмен?! Ох, лошо ми е… Мамка му… Джентълмен!
Степ поклати глава и започна да се облича. По едно време и той се разсмя. Да, рядко е бил джентълмен. И щеше да е хубаво, ако можеше да разкаже на някого за това.
38.
На входа на „Фалкониери“ никой не продаваше учебници — това беше лицей от класа и дори най-изпадналите ученички не биха си купили книги втора ръка. Баби слезе по стълбите, като се озърташе с надежда. Няколко момчета причакваха нова или стара плячка. Наблизо екна мотор и нечий резервоар се размина на една боя разстояние от колите. Баби се качи в пежото на майка си, която още беше ядосана.
— Здрасти, мамо.
— Здравей.
Този път не последва шамар, защото нямаше провинение. Баби почти съжали за това.
Залепнали за мрежата на футболното игрище, Степ и Поло наблюдаваха тренировката на любимия си отбор. До тях бяха Скело, Хук и още няколко души. Голямо викане падна, но само колкото да се вдига шум. Покрай завоя за Тор ди Куинто няколко по-кротки запалянковци гледаха мача от колите си.
Една от новите придобивки на клуба, млад славянин с изчанчено име, вкара ефектен гол. Феновете му наскачаха и запяха някакъв химн, като се полюляваха напред-назад. Степ крадешком си погледна часовника. Един и половина. Сигурно току–що е излязла и сега е в колата на майка си, прибират се по „Корсо Франча“. По-красива е от гола на Станкович. Може би ако тръгне веднага, ще успее да я пресрещне.
Забеляза, че Поло го наблюдава.
— Какво има?
— Нищо.
— Какво си ме зяпнал тогава?
— Защо, не може ли да те зяпам?
— Ей, педал, гледай си мача!
На терена играчите си подаваха бързо топката, а един левак между тях се мъчеше да им я отнеме.
— Какво, пак ли ме зяпаш? Абе ти май не разбираш от дума! — Степ сграбчи главата на Поло и я заблъска в мрежата.
— Там трябва да гледаш! Там, там!
— О-о-ох! Поло понечи да се освободи, но носът му се заклещи в една дупка, а устните му — в съседната.
Скело, Хук и останалите се нахвърлиха върху него — ей така, да поблъскат и те. Настана меле. Няколко непознати момчета също се включиха в екшъна, правеха се на полицаи и налагаха, когото сварят с рула от вестник. След малко групата се разпиля, всички се разбягаха и Степ яхна мотора си. Приятелят му скочи зад него и двамата се стрелнаха по чакъла.