Угасената лампа в стаята й. Тя — до мокрото стъкло на прозореца.
— Ало, Степ? Къде си?
— Под дъжда. Да дойда ли при тебе?
— Нашите са си вкъщи.
— Тогава ти ела.
— Не мога, наказана съм. Снощи и двамата ме чакаха на прозореца…
Степ се усмихна и хвърли цигарата.
— Значи е вярно! Има момичета, които стоят заключени вкъщи!
— Аха, и на теб ти се падна точно такова… — Тя затвори очи, ужасена от бомбата, която му беше подхвърлила. Зачака да чуе някакъв отговор. Отвори бавно очи. Дъждът вече утихваше. — Там ли си още?
— Да. Чудя се какво е да ти се падне някоя хитруша.
Баби прехапа устни и закрачи щастлива из стаята.
— Ако бях толкова хитра, щях да си хвана някой друг.
Степ се засмя:
— Добре, хайде мир! Да се опитаме да издържим поне един ден. Утре какво ще правиш?
— До обяд съм на училище, после пак съм наказана.
— Ами значи ще ти дойда на гости.
— Не мисля, че е добра идея.
— Защо? Ще се облека прилично!
— Не заради това, а по принцип! Знаеш ли какво, ти сутрин в колко ставаш?
— В десет, в единайсет… Както дойде. Понякога спя до обяд.
— Ще можеш ли да ме вземеш от училище?
— В един ли? Да, мисля, че да.
— Имах предвид преди часовете.
Кратко мълчание.
— В колко?
— В осем и десет.
— Защо ходите на училище толкова рано?! И после?
— После не знам, ще избягаме.
Не можа да повярва, че го е изрекла. „Ще избягаме.“ Мисълта й хареса.
— Добре. Значи в осем пред твоето училище. Стига да успея да стана.
— Няма да е лесно, нали?
— Няма.
Притихнаха. Не знаеха какво да си кажат.
— Ами чао тогава.
Вече не валеше. Облаците се носеха бързо. Степ се почувства щастлив. Погледна слушалката. От другата страна беше тя.
— Чао, Баби.
В небето грейнаха няколко бледи звезди. Той се качи на мотора. Осем и десет?! Луда работа! Кога за последен път е ставал толкова рано? Преди три дни се прибра по това време…
В тъмната стая, с телефона в ръка, Баби продължаваше да гледа втренчено през прозореца. „Навън сигурно е студено…“
— Неволно потръпна. Върна се в хола, подаде слушалката на сестра си и се настани на дивана.
Дани изучаваше с любопитство лицето й, като гледаше да не я забележи. Щеше й се веднага да й зададе своите сто-двеста въпроса, но се задоволи с изражението на очите й, които бяха изпълнени с щастие.
Баби насочи вниманието си към телевизора и в първия миг този стар черно–бял филм й се видя преливащ от цветове. После една страшна мисъл я върна в реалността: утре за пръв път ще избяга от училище!
39.
Паоло седеше на масата и разсеяно преглеждаше вестника. Като стигна до страниците за икономика, успя да се съсредоточи. Точно в този момент някакъв шум привлече вниманието му. Млякото кипеше в тенджерката и се изливаше върху пламъка на газта.
Той изтича към печката. Кафето изригна със съскане от кафеварката. Паоло загаси и двата котлона.
Странно, нямаше почти нищо за ядене, а беше заръчал на Мария да му опече ябълков пай. Сигурно е забравила. Отвори някаква кутия, на дъното й подрънкваха натрошени бисквити. Опита ги. Спомни си за един сладкиш, който пазеше за критични ситуации като тази. Прерови няколко шкафа и го намери. Отряза дебело парче. В този момент влезе Степ.
— Здрасти.
Паоло поклати глава.
— По кое време си идваш! Сега ще спиш цял ден, нали! А после в най-добрия случай ще отидеш на фитнес. Ти наистина си живееш живота…
— И още как! Само че не се прибирам сега, а излизам.
— Така ли, къде?
— На училище.
— За какво?
— Стига си ме разпитвал!
— Прави каквото знаеш, само не ми създавай проблеми. Мария защо не ми е направила ябълков пай? Или може би сте го изплюскали с ония прасета…
— Я не ми обиждай приятелите, аз обиждам ли твоите?
Паоло не отговори, той приятели нямаше. Е, от време на време му се обаждаше по някой колега или състудент, но тези хора никой не можеше да ги обиди, те вече бяха обидени на живота. Тъжни, сиви, с тела на поети.
Степ облече якето си и излезе.
— Чао, Па. Ще се видим довечера.
Брат му остана сам. Посегна към сладкиша, който беше нарязал пред себе си, но него вече го нямаше.